Движехме се в общ ритъм, все по-бързо и по-силно. Светилничетата разцъфнаха като две слънца.
7.
Жълтото копринено въже
Картичката гласеше:
Скъпи барон Дамастес и контеса Аграмонте,
Благодарности за щедрата ви покана. Но неотложни дела от изключителна важност няма да ми позволят да присъствам на празненството ви. Най-искрени извинения.
Маран я огледа внимателно.
— Е? — попитах.
— Не съм сигурна. Не е добре, че не се обръща към теб с „трибун“, но от друга страна е добре, че не те нарича конт, а използва титлата, дадена ти от държавата, въпреки че всъщност ти беше дадена от Властта на Десетимата. Не е добре, че картичката е печатна, но е добре, че като че ли я е подписал лично — императорът отскоро беше започнал да подписва писмата си с инициал. — Но никак не е добре, че е изчакал последните два часа, преди да ни я изпрати.
Поклатих глава. Тези сложности на етикета бяха непосилни за мен.
— Във всеки случай поне не е пренебрегнал поканата ни — разсъди Маран. — Въпреки че не бих очаквала да пренебрегне каквото и да е от който и да е Аграмонте. Мисля, че просто трябва да изчакаме и да видим какво ще последва.
Чувствах се като пълен глупак, застанал насред голямата зала на Водния палат, обкръжен от слуги с фамилните ливреи на Аграмонте — плюшени тъмнозелени палта и бричове, елеци с яркочервени ширити, златни токи и копчета. Бях в пълна парадна униформа и отличителни знаци, но без оръжие.
Маран носеше бяло дантелено горнище с дълбоко изрязано деколте, обшито с перли. Полата й беше от лъскава черна коприна, с черни седефени триъгълници. Косата й беше навита на кок, с черна дантелена шапчица отгоре. Не носеше бижута, освен колието от скъпоценни камъни, всеки с леко различен оттенък, така че цялото представляваше зашеметяващо очите разноцветно колело. Тя огледа намръщено балната зала и изсумтя:
— Дотук прилича на пълен провал.
— Още е рано — опитах се да я успокоя. — Все още има близо час до времето на поканата. Учила си ме, че никой освен дръвниците, старците и глупаците не идва на минутата — тя се опита да се усмихне, но опитът й беше жалък. Досега бяха пристигнали само шепа хора, и то от онези, които не пропускат никое събитие, стига да им предлагат храна и пиене, плюс обичайната пасмина паразити, които съдят за едно светско събитие по престижа на този, който го организира, и нищо повече.
Амиел се появи на входа и се затича към Маран. Тъй като нищо не разбирах от шивачество, си помислих, че облеклото й е съставено от две рокли в една. И двете се впиваха плътно в тялото й на танцьорка и бяха скроени високо до шията и покриваха глезените. Но ако това ви накара да си помислите, че контеса Калведон бе облечена скромно, ще сгрешите. Първата, „вътрешната“ рокля беше ушита от тъмночервена прозрачна коприна. Облеклото над нея беше в морскозелено, също прозрачно, и двата прозрачни плата почти се сливаха. Отдолу не носеше нищо и при всяко движение проблясваха части от смуглата й гола плът. Също като Маран, се бръснеше между краката, но за разлика от Маран, си слагаше руж на цицките. При друго настроение и ако не беше приятелка на жена ми, сигурно щяха да ми хрумнат доста интересни мисли.
— Кой направи илюзията? — попита тя.
— Нашата ясновидка, Синаит — отвърна Маран и в гласа й се появи искра на радост. — Нали е великолепно?
Маран се беше спряла на идеята за празненство в чест на настъпващото Време на бурите. Климатът бе помогнал, тропическият мусон се беше разбушувал от морето на север. Уподобявайки го, Синаит бе сътворила буря вътре в балната зала — с реещи се облаци, някои черни и натежали от дъжд, други се издигаха, понесли заплахата за силни ветрове; тук-там бляскаха мълнии и слухът едва долавяше тътена на гръмотевиците. Но тази буря кипеше из залата на височина до кръста и не беше трудно човек да си представи, че е полубожество или проява на някой от по-големите богове, понесъл се през небесата.
— Особено ми допада… — Пелсо се приближи и Амиел замълча, усмихна се сдържано и се извини, че ще отиде да си налее пунш. Беше съвсем ясно, че двамата са тук само заради Маран и мен. Ако имаха избор, сигурно всеки щеше да е в другия край на града — или на света.
Граф Калведон се поклони.
— Мога ли да отвлека жена ви, Дамастес? Тя може би ще пожелае да танцува с мен.
Хвана Маран за ръка, без да изчака отговор, и я отведе. На дансинга нямаше повече от пет-шест двойки.