Най-добрият начин успешно да удушиш буден човек е като използваш много тънка гарота, най-добре тел. Това или ще прекърши, или ще пререже гръкляна и жертвата ти ще изпадне в безсъзнание и ще издъхне бързо. Но товиетите обожаваха тайнственото си въже, дебело почти един пръст, и начина, по който то бавно убиваше — оставяше червената хватка на смъртта лениво да се затвори около жертвата.
Бях нащрек, бях обучен и силен. Ериван щеше да стегне здраво въжето около гърлото ми, после да се обърне с гръб и да издърпа въжето над рамото си, все едно че ме вдига, както пристанищен докер вдига на раменете си чувал със зърно.
Юмрукът ми удари като чук в слабините му. Той отвори уста да изкрещи, но въздухът му излезе пронизително, като бурята отвън. Обърнах се. Не исках да го промуша със сабята — исках смъртта му с пръстите, с ноктите си, и забих юмруци в ребрата и в корема му.
Той залитна назад към балюстрадата. Беше едър мъж, едър почти колкото мен, но не изпитах напрежение, когато го надигнах за колана и косата и го смъкнах по гръб върху парапета. Лицето му беше почти до моето. Очите му бяха опулени от ужас. Прекърших гръбнака му като съчка и го пуснах надолу по стълбите. Затъркаля се безжизнено като парцалена кукла, захвърлена от дете.
Стиснах сабята в ръка и заслизах по стъпалата, за да намеря Карджан. Щяхме да се въоръжим и да подгоним товиетите като хрътки, да ги избием до крак. Чух викове отвън, някой зарева команди, чух тропот на тичащи крака и реших, че товиетите сигурно са разбрали, че капанът им е изщракал празен и че вече е техен ред да мрат.
И така беше. Само след няколко мига всичките ми хора бяха въоръжени. Разделих ги на групи. И мъжете, и жените бяха разгневени като оси.
Изсипахме се на главната алея. В същия момент в двореца нахлу в галоп кавалерийски ескадрон — корави, нашарени с белези от битки мъже от гвардията на императора. Капитанът ми заяви, че ще се подчинят на всяка моя заповед.
До час се представиха няколко отряда от униформената полиция на Кутулу и районът беше отцепен и обкръжен.
Тръгнахме систематично от помещение на помещение, от сграда на сграда. Заповедта ми беше проста: избивате ги до крак. Може би трябваше да се разпоредя да вземат пленници, но бях ужасно ядосан. По някакъв начин бях сигурен, че водачите на атаката бяха жената, която за малко щеше да ме убие, и предателят Ериван.
Намерихме само четирима товиети — една жена и трима мъже, свити из ъглите. Умряха и телата им бяха извлечени на централната алея пред главната сграда, при другите, загиналите при първата атака. Никой от нас не усещаше пронизващия вятър и поройния дъжд.
Призори бурята заглъхна и настъпи сив, мокър и мрачен ден. На чакъла лежаха четиринадесет трупа, а други деветнадесет, от моите хора, бяха почистени, покрити и грижливо положени върху големите маси в главната зала. Бяха загинали в моя защита — и в защита на Нуманция — храбро като войници на бойното поле. Телата им щяха да бъдат изгорени с най-грандиозна церемония и щях да принеса жертви на Сайонджи, на боговете на Никиас и на собствените им богове и богини, стига да се знаеха, с надеждата, че Унищожителката и Съзидателката ще ги дари щедро в следващия им живот.
Чу се тропот на още коне и видях как втора конна група, отново от гвардията на императора, мина през портите на палата. Зад тях влязоха четири дълги черни впряга с тесни прозорчета, покрити с решетки, явно за да извозят пленници товиети. Щяха да се върнат празни до тъмниците.
Първите ездачи се оказаха Кутулу и една жена. Едва я разпознах като една от слугите ми — мислил си бях, че умът й едва ли стига за повече от това да лъска свещниците. Макар скръбта и гневът все още да не ме бяха напуснали, за пореден път си напомних никога да не съдя за човек по изражението или поведението му и разбрах колко се е забавлявал Кутулу, когато й е наредил да се прави на тъпоумна. Вече приличаше на истински бдителен полицейски агент и когато й кимнах, ми отвърна с полуусмивка. Не се ядосах, нито се почувствах предаден — Кутулу и императорът шпионираха всички. Освен това беше явно, че тъкмо тя е отишла за помощ.
— Добро утро, приятелю — каза Кутулу. — Радвам се, че си жив.
— Аз също.
Той предпазливо се смъкна от седлото.
— Някой ден ще измисля начин да не се качвам повече на кон. Убийствени животни! — конят изцвили, все едно че го разбра. Кутулу тръгна по редицата трупове, взираше се съсредоточено във всяко лице, за да го запомни. Четири пъти кимна, познал лицето, което гледаше, макар и сгърчено в мига на смъртта. Върна се и ме отведе настрана. — Забележително. Някои ги познавах.