— Искате да кажете, че войната е неизбежна?
Императорът ме изгледа мрачно.
— Боя се, че да. Сайонджи ще получи толкова жертви, за колкото не е мечтала.
8.
Иригон
За малко нямаше да забележа двете лица, надникнали иззад храста, но очите на един войник, като очите на ловец, са обучени да улавят всяко движение. Мъжете бяха брадати, с грубо ощавени конични кожени шапки. Цъкнах с език и дремещият в седлото Карджан се сепна и се събуди. Помислих ги за ловци, но реакцията им подсказа друго. Допреди миг бяха там, а в следващия — листакът между храстите беше празен.
Сръгах Лукан през храстите и нагоре по полегатия склон, докато ескортът ми се окопитваше със закъснение. Двамата тичаха презглава, от дърво на дърво, към ниското хълмче. Бяха въоръжени, единият с лък, другият — с късо копие за мушкане. На кръста на единия блесна ножницата на сабя. Никой не лови нищо, дори тигър, със сабя.
Карджан ме настигна.
— След тях! — отсякох, сритахме конете в галоп и извадихме сабите. Изпращяха клони и се снишихме над конските вратове. Догонвахме ги, вече на по-малко от трийсет разтега, когато двамата се пъхнаха в шубраците. Дръпнах юздите на Лукан, смъкнах се от седлото и се хвърлих след тях. Може би бях безразсъден, но се съмнявах, че са стръв за засада.
Горичката беше израсла от едната страна на хълма, напукана сива скала, издигаща се почти стръмно. Нищо. Двамата бяха изчезнали. Карджан беше до мен, с извадено оръжие. Кимнах му наляво и Карджан се плъзна натам. Не ни трябваха заповеди или приказки — двамата много пъти бяхме преследвали въоръжени мъже и уменията ни се бяха превърнали в чист рефлекс. Разровихме горичката и около нея, но не намерихме нищо. Изкатерихме се на върха на скалата. През това време останалите Червени пики ни бяха настигнали и помагаха.
Никой не намери нищо — нито мъжете, нито стъпките им, нито една следа от това, че някой изобщо е стъпвал по тази земя. Чух, че някой изшепна: „Магия“. Можеше и това да е. Или двамата просто познаваха терена и си имаха път за бягство, по който не оставаха следи.
Качихме се отново на конете и се върнахме на пътя. След около час стигнахме до река Пенали. Бяхме само на няколко мили от Иригон. Иригон и Маран.
Иригон се издигаше като железен юмрук сред земите, които Аграмонте владееха от поколения. Беше построен като бойно укрепление на скалите над река Пенали, подсигуряваща две от страните на замъка. Беше на пет етажа и покривът му бе укрепен с крепостни зъбери. По покрива бяха останали каменните огнища и железните казани за врящото масло, използвано от владетелите на Иригон като последно средство в примитивните времена. Имаше две четириъгълни кули откъм реката и по една голяма кръгла на всяка страна на сградата към сушата. Пред една от тях се простираше зелен парк, а недалече от другата се виждаха стопански пристройки и конюшни.
Иригон беше даден на Маран след кончината на баща й, което формално означаваше, че е и мой. Но никога не съм се чувствал приятно сред или близо до тези мрачни каменни стени и след като си го помислих, се зачудих дали не е глупава ревността ми към богатството на Маран, много по-голямо дори от товиетските богатства, дадени ми от император Тенедос и неговото демонче.
Реших, че не е. Твърде ясна сметка си давах за огромната мощ, натрупана от Аграмонте през вековете, твърде много дадени от Айрису чужди права бяха присвоили с небрежна арогантност. Бях забелязал как селяните гледат господарите си — двамата братя на Маран и по-дребните, но все пак властни членове на голямата фамилия: с едва прикриван страх и омраза. Само към Маран се отнасяха с искрено уважение — макар и боязливо според мен, сякаш очакваха и тя да стане като другите.
Винаги се чувствах малко изнервен в Иригон, но още по-лошо беше, докато баща й беше жив, и почти толкова лошо, когато на гости идваха братята й, Праен и Мамин. За щастие, те си имаха свои имения на малко повече от един ден път и рядко пребиваваха във фамилния замък.
Веднъж се бях замислил дали чувстват този мрачен отклик на жестоката тирания, но реших, че съм пълен глупак. Двамата изобщо не се интересуваха от нищо, освен от собствените си желания. Много бързо разбрах защо Маран беше избягала в Никиас. Мъжете Аграмонте, както и повечето други провинциални благородници, които познавах, не бяха глупави, но не проявяваха интерес към нищо, което не ги засяга пряко. Жените и децата им възприемаха това отношение като основен житейски принцип.