След като разбрах, че двамата братя са твърди като камък, осъзнах очевидното: те не харесваха Иригон, защото бе една влажна, мрачна и потискаща крепост, от която би се получил чудесен затвор. Като нови собственици на Иригон, полагаше ни се да се настаним в господарските жилища, но гледахме с ужас на тази перспектива. Маран казваше, че щяло да е нечестиво, а аз — че безбройните поколения Аграмонте ще надничат над раменете ни и ще цъкат стъписани, щом видят, че двамата с Маран обичаме да се забавляваме по най-необичайни начини.
Настанихме се в една кула откъм реката. Каменните й стени бяха дебели цели дванадесет стъпки и в зидовете не можеше да се види нито една желязна греда или скоба. Според мълвата тези кули бяха построени с помощта на чародейство и от най-опитните каменоделци в Нуманция. Стаите бяха старомодни, малки и с високи тавани. Прозорците бяха сводести. Наредихме да свалят старото безцветно и грапаво стъкло и да го сменят с двукрили прозорци, съоръжени с хитроумни лостчета, за да се отварят по-лесно.
За жилищни стаи си избрахме горните етажи, а по-долните бяха за кухнята, която щеше да топли сградата, за складове и малка оръжейна. Зидарите събориха вътрешните стени — оставиха само подпорните сводове — и превърнаха над двадесетте малки като в зайчарник камерки в просторни стаи. Поръчахме да вдигнат лъжливи дървени стени и широкото една педя пространство между тях и камъка беше запълнено с вълна. Това на всички им се стори странно, но аз реших, че след като вълната около тялото ми пази топлина, защо да не прави същото около една стая? Оказах се прав, особено след като облицовахме камините със стомана, за да отразява топлината.
Повечето от тези неща се правеха, докато отсъствах по имперски мисии, тъй че винаги очаквах нещо ново, когато се връщах в Иригон.
Бях открил, че мога да се радвам на Иригон два пъти в годината — когато суровите зимни бури връхлитаха и дърветата се тресяха и покланяха на уютния ни дом; и за втори път в най-кротките, най-знойни дни на Жаркото време, когато бях благодарен, че изпепеляващото слънце не може да проникне през камъка.
Още една промяна бе направила Иригон по-поносим за живеене: Аграмонте продължаваха да властват с помощта на бича и тоягата, което си беше тяхно право, макар че според мълвата се прилагаха и много по-сурови методи, недопустими от законите на имперския двор. Изобщо не се съмнявах в тези истории, въпреки че нямах доказателства, тъй като суровото провинциално правосъдие все още беше нещо обичайно в Нуманция, особено в райони, където древната благородническа каста представляваше единственият блюстител на закона. Казахме си, че нещата трябва да се променят, че на никого не е позволено да бие друг, освен когато се защитава, премахнахме всички ярко оцветени бамбукови пръти, които се бяха използвали като символи на власт, и най-безцеремонно прогонвахме онези, които не вярваха, че говорим сериозно.
Ратаите и селяните, които смятаха, че сме глупави и че могат да се възползват от това, биваха прогонвани също толкова бързо. В някои отношения това се оказваше по-сурово наказание от десетина удара с камшик, защото на мили околовръст не можеха да се намерят други работодатели освен Аграмонте. Понякога се чудех дали не трябваше да оставим установената система да действа от само себе си и на два пъти Маран ми се беше сопнала за това, въпреки че тя също подкрепяше промените. Но аз съм си това, което съм, и не мога да търпя някой, който смята, че насилието е нещо, което му се полага по право само защото е по-голям или е с по-високо положение в живота и се чувства над закона.
Много отдавна, когато за първи път бях видял картина, изобразяваща Иригон, се бях чудил колко ли хора са нужни на един владетел, за да се поддържа добре такова имение. Вече го знаех съвсем точно: 347, от градинарите и кухненските метачки, стражите, музикантите, момичето, чието единствено задължение беше да подбира и подрежда цветята в замъка, до двамата мълчаливи мъже, които се движеха от стая на стая и поддържаха камините, без дори някой да им кимне в знак на признателност. Знаех го много добре, защото им плащах два пъти в годината. Двамата с Маран се ползвахме от услугите на четирима банкери, работещи по цял ден, за да управляват парите ни. Веднъж си бях помислил да попитам колко пари харчим за определено време, но си дадох сметка, че сърцето ми може да не се справи с напрежението. Освен това, както ми каза Маран, никой, колкото и да е разточителен, не може да изяде богатството на Аграмонте, тъй че защо да се притеснявам?