Така се рееха мислите ми, докато яздехме към Иригон. Бяхме двадесет и четирима: моя милост, ясновидката Синаит и двайсет и един души от набързо възстановените ми Червени пиконосци под командата на легат Сегали. Капитан Ласта, който обикновено пътуваше с мен, беше останал в Никиас, за да сформира Червените пиконосци до пълен състав. С нас беше и Карджан, разбира се. Бях решил да изпробвам нова тактика и сега той поглеждаше намръщено нашивките си на командир на ескадрон; аз пък бях изпълнен с твърдото намерение рано или късно да го направя полкови командир. Решен бях да спечеля тази битка на воли, продължила вече над девет години. Тайно се опасявах, че едва ли ще спечеля точно този пореден рунд.
Зад групата ни трополяха трите фургона, натоварени с документите. Потръпвах от мисълта колко не обичам да се занимавам с бумаги и проучвания. Но този път нещата можеше да се окажат по-различни, защото опитах с магия. Бях накарал ясновидката Синаит да приготви заклинание, като използва късчета от материала, който трябваше да проуча. Чародейството представляваше разширена версия на стандартното ни „Заклинание за разбиране“. Вече можех да чета и на шестте езика в Майсир, и по-важното — можех да говоря на деветнадесет от близо четиридесетте диалекта, използвани в огромното кралство. Нямаше да ми е нужен преводач, ако опасенията на императора за предстояща война се окажеха верни.
Скитащият ми ум бързо се върна към реалността, защото най-сетне излязохме на дългата права отсечка, водеща към замъка, и видях на стълбището загърната в дълго наметало фигура, която можеше да е само скъпата ми Маран.
Много, много бавно се върнах от звездите.
— С изкуствен фалос?! Велики богове на Нуманция, откъде си го научила това?
Маран ме погледна през рамо. И двамата бяхме плувнали в пот въпреки бушуващата навън зима.
— Никога няма да ти кажа. Ще кажа само, че ти си се научил да си упражняваш някои мускули, докато ме нямаше… и аз правех същото.
— По-добре ми кажи. Или ще се побъркам от ревност.
— О, добре. Амиел, при последното си гостуване, донесе със себе си разни… устройства. Едното беше мехур, който надуваш и го слагаш където си ти сега, и се опитваш да му изпомпиш въздуха с мускулите си. Каза, че трябвало да се прави по двайсет пъти на ден. Нямаше какво друго да правя, след като тя си отиде, тъй че се упражнявах… Харесва ли ти?
— Мм — потърках брадичка във врата й и леко я ухапах. — Определено смятам, че контеса Калведон ти влияе възхитително лошо.
— И още как — прошепна Маран. — И още как.
На другия ден потърсих главния ни управител, за да разбера кои можеше да са били двамата мъже с кожените шапки. Управителят Вакомаги беше нашарен с белези от многобройни свади негодник, един от малкото старши слуги, останали от времето на бащата на Маран. Но Маран отбеляза, че бил изключително справедлив в жестокостта си и че работел поне толкова здраво, колкото подчинените му слуги, особено по време на жътвата и сенокоса. Затова предложи да го задържим и аз се съгласих.
Самия мен ме споходи доста гадната мисъл, че не е лошо да имаш подръка един удобен виновник, човек, когото всички да винят за всяко необходимо зло, вместо вежливия и добронамерен господар. След тази мисъл се зачудих дали не започвам да се променям, дали не започвам да разсъждавам като закоравелите и жестоки властници, които така презирах.
Попитах Вакомаги кои може да са били онези двамата в храстите.
— Ние туканка им викаме Отчаяните, макар че с тях има и жени, и младоци. Може да са петдесетина, а и повече.
— Кои са те?
— Някои са изгонени от именията. Други са скитащи разбойници. Някои просто са без земя, скиторят по пътищата и напразно се надяват някой да ги наеме на истинска работа, или поне за нещо бързо като жътва и таквоз. Чувал съм даже, че… — гласът му заглъхна и той се заозърта боязливо.
— Продължавай.
— Че някои може да са товиети — добави той тихо. — Така поне чух. Като онез, дето ги изтрепахме с императора.
— Тук?! В земите на Аграмонте?
— Така приказват — продължи Вакомаги. — Разбира се, никой не говори за тях открито. Не и пред мене поне.