— Убили ли са някого?
— С удушване ли? Като онез, дето чух, че го правят с жълти въжета? Не, сър. Поне засега. Но някои изчезват по пътищата. Не и някоя важна особа, поне засега де. Някой и друг амбулант, дето не се връща повече тъдява, или хорица, дето са толкова прости, че тръгват по пътищата без оръжие или охрана. Но вие няма какво да се тревожите. Отчаяните са толкова изпаднали, че не стават даже и за товиети.
Той се изплю и продължи:
— Като че ли стават все повече и повече всяка година, тая напаст. Някой ден ще трябва да ги подгоним като лисиците и язовците. Да ги пометем оттука, а тия, дето нямат ум в главата да побегнат, да ги изколим и избесим. Не се тревожете, милорд. Аграмонте знаят как да се оправят с таквиз като тях. Както казва името, окаяници са, смачкани са като житен клас под кравешко говно — с което въпросът беше приключил за Вакомаги.
Но не и за мен. Виждал бях твърде много „отчаяни“ мъже да се вдигат и да удрят здраво с мечове, ножове, тояги и камъни, за да мога да разкарам лесно от ума си тези несретници.
Замислих се защо ставаха все повече всяка година, както каза Вакомаги. Под властта на императора времената бяха станали за всички много по-добри, отколкото под Властта на Десетимата, нали? А товиетите според Кутулу имаха по-малко влияние отпреди.
„Отчаяни“ тук, а в други места из кралството трябваше да потушавам всевъзможни бунтове. Какво ставаше в Нуманция?
Нямах отговори, нито дори въпроси. Затова зарязах проблема.
Започнах проучванията си с надеждата, че изобщо няма да ми се наложи да използвам наученото.
Майсир бе древна монархия, символът й беше дракон с две лъвски глави, черен на жълт фон. Населението му наброяваше, по приблизителни изчисления, тъй като кралството не беше изцяло проучено дори от владетелите му, 150 милиона. Това правеше с 25 милиона повече от Нуманция, но моята страна беше по-гъсто населена. Майсир покриваше, пак по приблизителни сметки, над 6 милиона квадратни мили. Нуманция, която преди смятах за невъобразимо огромна, беше не повече от милион квадратни мили.
Нуманция се простираше малко под екватора в умерените райони, а Майсир стигаше от южния район с умерен климат до арктическия. Най-отличителният му белег бяха огромните пустини, които наричаха „свеби“ — пустеещи земи, чийто терен сезонно се променяше от лед и кал до прах и отново кал.
Земята, както прочетох, наистина беше огромна, толкова голяма, че според един пътешественик очите го заболявали, докато се мъчел да види хоризонта, и това го карало да се свива от страх като мишле, подгонено от орел. Имаше планини, много по-високи от всичко в Кайт, езера, които човек може да вземе за морета, и реки, чийто отсрещен бряг не може да се види, и земеделски райони, големи колкото нашите провинции.
Пътуването през страната представлявало истински кошмар. Извън големите градове пътищата били черни или изобщо не съществували. Големите реки нямаше да помогнат на армията ни, тъй като плавателните течаха от запад на изток, пресичайки страната.
Столицата на Майсир беше Джарра, на триста левги южно от границата, скрита в пазвите на гора Белая, защитена на запад от свебите, а на север от огромните блата Киот. Имаше и още няколко големи града, не всички от които известни на нас, но никой — голям колкото Джарра.
Огромните размери на Майсир също така затрудняваха връзките между двете столици. Можеше да се изпращат кодирани съобщения по хелиограф на юг до Ренан на нашата граница. След това продължаваха по куриер с тежък ескорт през прохода Сулем и през Кайт. На границата между Кайт и Майсир съобщенията се предаваха на граничните стражи на Майсир, негаретите, и по-нататък се пренасяха през Дивите земи, докато не се предадат на обикновени куриери, които ги отнасяха до Джарра.
Кралят на Майсир се казваше Байран и беше смятан за добър владетел, поне според майсирските стандарти. Някои описания на хилядагодишната история на фамилията му бяха по-скандални и от най-нецензурната улична преса.
„Единственият избор за майсиреца е между клупа и камшика“ — гласеше една поговорка. Някои от предците на Байран надминаваха по кръвожадност и най-демоничните легендарни същества. Един се оскърбил, след като някаква провинция, през която минавал, не му отдала достатъчно почести, накарал магьосниците си да вдигнат от пъкъла демони и им заповядал да убият всеки мъж, на когото се натъкнат. Но това не го задоволило, а изпратил още по-ужасни кошмари срещу жените в областта. Към децата, които не умрели от глад, се отнесъл по-милостиво: армията получила задачата да ги излови и да ги продаде на робските пазари. Накрая провинцията получила друго име и била заселена с хора, насила прехвърлени от друга провинция.