Това много ме озадачи.
Бойната им магия беше друга загадка. Майсир от десетилетия не беше водил мащабна война, тъй че информацията беше полулегендарна. Но имаше най-ужасни истории, подсказващи, че маговете им могат да призовават тъмни сили, поне толкова могъщи, колкото подвластните на император Тенедос.
Имаше една голяма разлика между Майсир и Нуманция. Ние наемахме войниците си срещу заплата, с обещания за злато, за плячка и слава. Майсирците прилагаха задължителния набор. Всеки мъж дължеше на своя крал десет години служба и можеше да бъде призован или не под знамената, с всички други на неговата възраст, според нуждите на краля. Понякога отслужваше пълния срок, друг път ги обучаваха набързо и ги освобождаваха. Това не се правеше редовно, защото според анализаторите системата беше неизпълнима, предвид огромните размери на страната, бавните комуникации, възможната корупция и прочие. Отново се удивих.
Продължих да чета — за градовете на страната, строени от камък и дърво, с пищните им цветове; за пикантната им храна; за страстната им музика; дори малко от тяхната поезия и приказки.
Исках да отида там, да науча повече за тази удивителна страна… но не като воин, защото докато четях, тръпки полазваха по гърба ми. Майсир можеше да се окаже гибелта за Нуманция.
Друга причина да се заравям в книгите и донесенията беше Маран. Нещо ужасно не беше наред. С мен, с нея, с брака ни — не знаех. Не знаех дори как да задам въпросите, или как да ги задам по подходящия начин. Няколко пъти я попитах дали е щастлива, дали всичко е наред. Отвръщаше ми, че е толкова щастлива, колкото би могло да се очаква.
Спяхме в едно легло и все още се любехме, телата ни се виеха и сплитаха трескаво, сякаш търсеха нещо изгубено.
Забелязах начина, по който ме гледа, особено когато мислеше, че не обръщам внимание. Нямаше я онази мекота и нежност, имаше по-скоро хладна напрегнатост, сякаш оглеждаше човек, когото току-що е срещнала, и се мъчи да реши дали е приятел, или враг.
Имах чувството, че между мен и жената, която обичах, се издига стъклена стена. Търсех отчаяно отговор, но не го намирах.
Зимата си отиваше и последният годишен сезон, Времето на росите, почти беше настъпил, когато в Иригон в тръс влязоха ездачите. Бяха десетима, с резервни коне, облечени в тъмноземлистото и с кепета в убито зелено на разузнавачите на Йонджи. Офицерът им, млад мъж с мургава кожа и ястребово лице, явно роден недалече от Пограничните земи, отдаде чест, представи се като капитан Сендрака и ми връчи запечатан с три печата плик. Поканих го с останалите вътре, но той поклати глава.
— Не, трибуне. Имаме заповеди. И ми беше наредено да ви подканя да отворите плика веднага.
Можеше да идва само от един човек. Скъсах плика и ситният дъжд покапа по единственото листче вътре. На листчето на ръка беше написано:
Ела веднага.
Щом го прочетох, хартията се накъдри и задимя, пуснах я в калта и тя изгоря и се разпиля на пепел.
— По пътя оставяхме резервни коне, сър. За връщането. Вие ще сте готов след…
— Ще сме готови след час — намеси се гласът на Маран. — За Никиас, нали?
— Да, лейди, искам да кажа, баронесо, но не се спомена за…
— Има ли някаква причина съпругата на един трибун да не тръгне с мъжа си?
Капитан Сендрака увехна пред погледа, с който знаех, че са го удостоили.
— Не, баронесо. Не, но… но ще яздим бързо. И, хм, не знам дали една дама… — гласът му заглъхна.
За малко щях да се разсмея. На капитана тепърва му предстоеше да промени мнението си за женската издръжливост. Обърнах се. Очите на Маран задържаха моите. За миг долових в тях онзи хладно преценяващ поглед, който толкова мразех. После омекнаха.
— Мога ли да дойда с теб, Дамастес? Моля те!
— Разбира се.
След половин час тръгнахме от Иригон, по заповед на императора.
9.
Сенки в двореца
Капитан Сендрака беше казал, че ще яздим бързо, и не беше преувеличил. Мислех, че съм в добра форма, но трябваше да си преповторя стария урок, че нищо не те подготвя за трудния живот както трудният живот. До средата на деня задникът ми се натърти и това беше само началото.