На първата спирка, в един хан на самата граница на владенията на Аграмонте, бяха оставили човек и Маран взе чакащия резервен кон.
Разузнавачите я гледаха с възхищение. Никога не се оплакваше и когато някой я погледнеше, все едно колко оцапана с кал беше и колко уморена, му отвръщаше с усмивка.
Движехме се по правилата на усиления марш: един час тръс, един час водиш коня си, половин час почивка и отново в тръс. Тъй като не бяхме във вражеска територия, тръгвахме един час преди разсъмване и общо взето спирахме час след залез-слънце. Общо взето, защото заради моя ранг спирахме в поредния хан, където ни очакваха свежи коне. Всички ханове бяха крайпътни, извън селищата и тихи. Тъй като императорът не искаше да се разчуе за идването ми, се хранехме в стаите си или в отделна гостна, ако странноприемницата имаше такава.
Още на първата спирка видях прокламации, които просто крещяха причината за призива на императора:
Нуманцийски войници избити!
Майсирска засада!
ВЕРОЛОМСТВО В ПОГРАНИЧНИТЕ ЗЕМИ!
ОЦЕЛЕЛИ НЯМА!
200 от нашата храбра кавалерия изклани безмилостно!
ИМПЕРАТОРЪТ НАСТОЯВА ЗА ОБЯСНЕНИЕ!
Сурова нота е изпратена до крал Байран.
НУМАНЦИЯ ИСКА ВЪЗМЕЗДИЕ!
Огледах прокламациите за подробности. Нямаше много повече от това, което крещяха заглавията. Един плакат поне ми каза къде се е случила трагедията: „недалече“ от град Занте. Трябваше да се понапрегна малко, докато си спомня къде беше Занте. Бях очаквал катастрофата да се случи в Кайт или в планините Ърши, където боевете бяха нещо обичайно. Занте се намираше на много левги източно от Кайт, малко извън границата на почти безлюдната нуманцийска провинция Думят. Какво търсеха там наши войници?
Друг въпрос, който имах, беше как, след като няма оцелели, се е разбрало, че убийците са майсирци? Във всички Погранични земи гъмжеше от предостатъчно местни разбойници. Предположих, че може би имперското чародейство е дало отговора.
Хрумна ми друг въпрос: обичайната численост на един конен ескадрон (или рота, както неточно го наричаха прокламациите) беше около сто души. Тази част трябваше да е специално подсилена. Напразно се мъчех да си обясня що за част е била включена в тази акция. Прокламациите естествено смятаха, че това е без значение, или пък писачите им бяха твърде мързеливи или невежи, за да зададат подходящите въпроси.
Ако фактите бяха оскъдни, то приказките, които се въртяха из гостилниците, не бяха: разбира се, че го били направили майсирците… сигурно били измъчвали и ранените… Един чул от сигурен източник, че за да щракне капанът, е използвана най-зла магия — нали майсирците са много гадни кучи синове… Императорът да не се ебава с разни дипломатически ноти, ами да прати армия през границата — десет, не, сто хиляди, щото всичките ни храбри момчета ще… А наздраве, и дай още по едно… Сигурно същият разговор, или по-точно безумен гняв, се вихреше във всеки хан.
Попитах капитан Сендрака какво знае за трагедията и той ми каза много малко — полкът му бил вдигнат по тревога след новината, а него веднага го изпратили в Иригон.
Маран попита защо не са ме повикали по хелиографа и Сендрака отвърна, че климатът бил много рискован напоследък за такава връзка и в Никиас не можели да разчитат на това.
— И какво ще стане? — попита тя.
— Не мога да кажа… но когато напуснах Никиас, всички полкове от първия ешелон бяха вдигнати в бойна готовност.
— Ще има ли война?
Сендрака поклати глава. Аз също не знаех, но се опасявах от най-лошото и Маран, която умееше да разчита физиономията ми, разбра какво мисля. Може би в този момент разбрах защо бе пожелала да дойде с мен. Ако се наложеше отново да тръгна на война, искаше любовта ни да се възстанови, да се възпламени както някога, и я обичах за това.
Продължавахме по пътя си и всяка нощ виждахме повече гняв, повече ярост у хората около нас. С приближаването си към столицата минавахме покрай армейски постове. Всички бяха в пълна готовност, портите се пазеха от отделения, вместо от единични стражи, плацовете кипяха от трениращи мъже.
В Никиас влязохме след полунощ. Улиците, както винаги в Града на светлините, бяха оживени: из тях галопираха толкова много униформени групи, че останахме незабелязани.
Продължихме направо към един от задните входове на Имперския дворец и бяхме посрещнати от адютанта на император Тенедос, някогашен капитан, а сега домин Амер Отман. Благодарих на капитан Сендрака и се оставихме на Отман да ни преведе през усамотените коридори до предоставения ни апартамент.