— Не разбирам.
— Селяците бързо забравят — каза той. — Сега хората са настръхнали от случилото се. До една седмица все още ще пазят възмущението си. След още една треската, гневът ще започнат да затихват. Още две седмици и случаят най-вероятно ще се забрави, щом започнат да дрънкат за поредния скандал от столицата.
— Цинично, ваше величество.
— Аз го наричам реализъм — стана и закрачи из стаята. — Сега само за твоите уши, ето какво се случи в Пограничните земи. Напоследък все по-силно се безпокоях, защото Майсир заселва земите непосредствено от другата страна на границата: довеждат селяни и създават нови части от онези пазачи на границата, които наричат негарети. Пазачи… или предни разузнавателни постове за нашествие.
— Майсир нападна подсилен ескадрон от Дванадесети тежка кавалерия, които бях прехвърлил от Ърей. Подкрепленията им включваха главно фургонджии, картографи и прочие, тъй като районът е почти непознат — това обясняваше допълнителния брой. — Бяха на пряко подчинение на мен, тъй че между нас съществуваше магическа връзка. Почувствах, че нещо не е наред, претърсих района с помощта на Зрящата купа и сетивата ми ме привлякоха към ужасна сцена.
— Видението ми показа само трупове — продължи той. — Трупове и лешоядите, които ги кълвяха. Бяха спрели на лагер в една падина, близо до извор. Не знам дали са проявили небрежност, или нападателите са избили постовете, преди те да успеят да вдигнат тревога. Неколцина, изглежда, са се събудили и са се били. Нанесли са тежки жертви на майсирците, но те са ги превъзхождали многократно по численост. Ескадронът беше избит до последния войник. Ранените бяха изтезавани. Когато „аз“ се появих на сцената, войниците бяха мъртви от два дни, може би три. Огледах за убийците им с помощта на още магия. Един ден езда на юг и всевиждащите ми „очи“ намериха дирите и ги проследиха през границата, до един преден майсирски пост. След като пленниците бяха изтезавани, беше явно, че майсирците са получили подкрепление от Планинските воини.
— Призовах духове — продължи императорът — и телата на моите доблестни войници изгоряха в святи пламъци. Изпратих вихрушка, която да помете целия район, тъй че сега там не е останало нищо освен огладени пясъчни хълмове. Разпоредих се да се принесат големи жертви на Сайонджи и обещах още по-големи, за да се отнесат с тях добре на Колелото и заради саможертвата си за Нуманция да получат привилегии в следващия си живот. Семействата им ще получат щедри пенсии.
Тенедос замълча: очакваше от мен някаква реакция. Нямах какво толкова да кажа, освен да му благодаря за стореното. Попитах:
— Какво правим сега?
— Изчакваме истинския отговор на крал Байран. Продължаваме с мобилизацията на армията и я придвижваме към границата на Майсир. Ако атакуват, допускам, че ще е по традиционния търговски маршрут през Кайт, прохода Сулем и в Ърей. Което ни довежда до въпроса за твоята роля. Вярвам, че си проучил материалите, които ти дадох?
— Много грижливо, сър.
— Мислиш ли, че войната с Майсир е неизбежна?
— Не знам — отвърнах искрено. — В донесенията не намерих много, което да ме кара да мисля, че Майсир иска, или е искал някога да ни завладее. Най-малкото не са искали преди Байран да наследи трона.
— Точно в това чувствам промяната — каза Тенедос. — Боя се, че сега той гледа на нашите земи като на готови за жътва. Сигурно все още си въобразява, че страната ни е толкова лошо управлявана, колкото при Властта на Десетимата — усмихна се хладно. — Ако е така, ужасно много бърка в преценките си.
— Какъв е анализът на Кутулу? — попитах.
Настроението на императора се промени. Устните му се стиснаха в тънка резка и видях как вената на слепоочието му запулсира. Очите му уловиха моите и ги задържаха с пронизващия си поглед.
— Кутулу — заговори той дрезгаво — се занимава с други, вътрешни работи. Използвах други, може би по-подготвени хора, да ми помогнат да разбера какво става в Майсир.
Ако не го познавах от толкова дълго — и поради това го смятах не само за свой владетел, но и за приятел — сигурно изобщо нямаше да задълбая във въпроса.