— Какво е станало с Кутулу, сър? Ако ми е позволено да попитам?
— Кутулу си позволи твърде много. Ще ти го кажа веднъж и те моля никога да не го повтаряш. Кутулу е в немилост, макар да допускам, че с времето, като се успокоя и той се вразуми, ще си възвърне важната роля. Наскоро го похвалих, насаме, и заявих, че може да получи всякаква награда, която бих могъл да му предложа. Каза, че желае да бъде повишен в трибун.
— Глупак! — императорът закрачи по-бързо, петите на ботушите му зачаткаха отривисто по паркета. — Шпионите не са генерали, не са трибуни. Никога!
Спомних си как Кутулу бе огледал с възхита Водния палат и как каза: „Може би някой ден, ако императорът реши…“, без да довърши изречението. Отначало си помислих: „Горкият кучи син.“ Как бе могъл да си въобрази, че един полицай може да получи най-високия армейски ранг? Но глупостта и арогантността ми веднага се стопиха. А защо не? Не беше ли успял един магьосник да стане император? Аз, низшето кавалерийско офицерче, не бях ли стигнал до върха? Не беше ли служил Кутулу добре на императора, може би по-добре и от мен? Пък и на кого щеше да му пука? Сигурно на седем-осем нещастници, които щяха да измърморят как традицията отново е поругана от узурпатора. Но кой слушаше в днешно време такива смрадливи старци, след като бяха задухали свежите имперски ветрове?
Помислих да защитя Кутулу, но предпазливостта ме накара да замълча.
— Сега имаме по-важни въпроси — продължи императорът. — Ще започнем с новото ти назначение, важността на което не преувеличих — появи се дяволитата усмивка. — Но няма да ти кажа какво е то.
— Както решите, ваше величество.
— Хм. Между другото, премислих. Сипи ми от другата бутилка, онази с формата на изправен на задните си крака демон, там на бюрото ми. В чекмеджето долу ще намериш разни минерални води.
Подчиних се. Тенедос седна, преметна крак през облегалката на креслото и ме загледа усмихнат. Реших, че мога да го надвия по търпение, и не сгреших.
— Няма да попиташ, нали? — каза той.
— Не, сър. Смятам, че ще ми го кажете, когато ще е важно да го знам.
Императорът се засмя.
— Понякога подозирам, че ме познаваш по-добре, отколкото се познавам аз самият. Улавял ли си се някога, че ти липсват старите дни, Дамастес? Когато нямахме цялата тази власт и злато? Когато искахме, вместо да имаме?
— Не съвсем — отвърнах. — Не мисля, че някога съм искал да съм на друго място или в друго време от това, в което съм. Освен ако не е наистина говняно, като в прохода Сулем. Тогава искам да съм другаде.
— Виж, това беше ужасно. Но от друга страна, беше славно. Помня онзи капитан от пехотата… как се казваше?
— Мелет, сър. Всяка година принасям жертви, за него и хората му, в годишнината на онзи последен бой.
Бях удивен как може да е забравил името на Мелет, а и на другите от Курамската лека пехота, чиято храброст позволи на нас и нуманцийските цивилни, които придружавахме, да се измъкнем от участта, подготвена ни от планинците.
— Да — продължи Тенедос. — Помня го, както и всички други, много добре. Мисля, че е добре да помним мъже като него, и дори храбрите животни като онзи издъхващ слон, който се опита да се вдигне и да тръгне на бой при тръбния сигнал, когато за първи път се срещнахме в Гази. Защото точно това във войната ни прави всички толкова велики, заслужили да се изправим гордо пред боговете.
Потръпнах, като си помислих за кървавите времена и за черната пустош, която войната влачи през света. Трябваше още тогава да си отбележа наум казаното от императора, но просто го взех за романтични думи, изречени от човек, който малко познава истинската война, и то почти винаги с победа. За щастие, императорът като че ли не очакваше отговор.
— Да — продължи той. — Славата трябва да се търси и печели, иначе хората стават мързеливи, слаби и глупави и ги повалят онези, които са по-силни и по-жестоки от тях — императорът отпи от брендито и ме изгледа съсредоточено. Странно, помислих си, че гледа през мен, или ме вижда в челото на поредната велика армия, готов за битка.
— Велики времена — каза той. — Но тепърва предстоят още по-велики — пресуши тумбестата си чашка. — Все пак няма да ти кажа каква ще е следващата ти задача. Но ще ти кажа от кого ще я научиш. Потърси своя приятел трибун Петри. Защото всичко извън моята първоначална идея е негово дело.
Бях се запознал с Мерша Петри, когато ни зачислиха към Златните шлемове на Никиас. Петри беше изключително добросъвестен тип, посветил целия си живот и интерес на военщината, нейната история и порядки. В дългите досадни дни на строеви упражнения по плаца двамата бяхме направили това, което правят много млади офицери, и мечтателно бяхме описали облика на собствената си армия. Но след това ясновидецът Тенедос ни беше дал възможност да превърнем плановете си в реалност, така че тромавите раздути дивизиони от миналото се превърнаха в бързи ударни сили, които удариха здраво Кальо и сложиха край на гражданската война.