По време на войната Петри командваше драгуните, а после, като трибун, му беше възложена формалната задача да командва армейския център. Но силите ни не се бяха сглобили напълно, след като унищожихме Чардън Шир, затова му беше възложено да реформира загнилото войсково обучение. За да не се захаби на този пост, редовно го изпращаха по границите на „инспекции“ и той се хвърляше в разгара на свирепи малки сражения със страстта на току-що повишен легат, жаден за слава. По някакъв начин винаги се отърваваше с много дребни рани и беше станал легендарен със своя късмет, точно както трибун Льо Балафре беше известен с това, че винаги побеждава, но кой знае как, винаги междувременно го раняват.
Бях може би толкова приятел с Петри, колкото той някога си беше позволявал или искал. Същия ден се срещнах с него. След войната и двамата бяхме твърде заети с имперски дела и се бяхме срещали едва пет-шест пъти, обикновено в далечни малки гарнизони. Никога не бях посещавал къщата му. Представях си, че няма да е голяма, тъй като Петри беше скромен във вкусовете си, едва ли много по-голяма от жилището на един офицер ерген, и сигурно с прикрепена към нея библиотека колкото на цял лицей.
Имението на Петри се простираше по склона на един хълм, където живееха най-богатите в Никиас. Оказа се изключително красиво, с многобройни плавни извивки, камък с мраморна облицовка в нежни оттенъци, в които сякаш окото не можеше да забележи ъгъл или права линия. Нищо сурово нямаше, и нищо грубо. Дори растенията в градините бяха нежни, тропически. Двама усмихнати мъже, облечени в светли ливреи, поеха юздите на Лукан и го отведоха. Посрещна ме великолепно облечена жена, с около десет години по-възрастна от мен, и каза, че трибун Петри ме очаква в библиотеката. Слугите, предимно млади мъже, бяха облечени в същите униформи като лакеите.
Библиотеката беше просторна, с много прозорци по тавана и между безкрайните етажерки по стените. Имаше стотици карти, разгърнати или навити.
Петри поне не се беше променил. Носеше проста тъмносива униформа без медали, трибунският му пояс беше вързан хлабаво на кръста. Униформата му придаваше по-скоро вид на интендант и бе доста голяма за ръста му. И освен това беше бос вместо с кавалерийски ботуши.
— Е, и какво си ми измислил този път? — попитах го. — Що за велики планове си съставил пак? И между другото би могъл да ми предложиш нещо. Навън все още е студено.
— О. О, да. Ъ… чай? Да, ще си поръчаме чай.
— Няма да е зле.
Вместо да позвъни за слуга, Петри отиде до вратата и извика. След малко вратата се отвори и подносът беше донесен от един много строен, смайващо красив млад офицер.
— Това е моят адютант — каза Петри и може би никой освен мен нямаше да забележи лекото колебание пред думата „адютант“. — Легат Филак Хертон — погледна ме почти предизвикателно. Сигурно очакваше да види неодобрение, но остана горчиво разочарован. Ако Хертон беше нещо повече от „адютант“ на Петри, какво от това? Моята провинция Симабю можеше и да е изостанала, но за разлика от Никиас, никой не се интересуваше кой с кого спи. Единствената ми надежда беше, че легатът прави живота на Петри по-малко самотен, макар да не съм сигурен дали странният ми приятел знаеше значението на тази дума. Хертон поднесе чая, след което се сгуши като коте на едно канапе, без да откъсва очи от Петри.
— Двамата с теб ще създадем няколко елитни дивизиона — продължи Петри. — Нарекох ги ударни сили; императорът реши, че ще бъдат назовани „Имперската гвардия“ и номерирани. Отначало ще са половин дузина, и още, след като рекрутираме хора. Ще са големи части, най-малко по хиляда души, може би и повече.
Отиде до една стена, дръпна завесата и откри голяма диаграма: два полка тежка кавалерия, по хиляда души във всеки; два полка лека кавалерия — пиконосци, по седемстотин души всеки; четири драгунски полка — конна пехота, по хиляда души във всеки; един полк разузнавателно-диверсионни, петстотин души; една пионерна част да секат просеки, да строят мостове и пр., петстотин души; една нова част, която Петри беше нарекъл „бързогони“ — вестоносци, които трябваше да помагат на командира на Гвардията да поддържа някакъв ред в похода и в битка, за да има поне някаква представа какво става, двеста и петдесет души; една част, съставена от интенданти, налбанти, ветеринарни лечители, хиляда души; друга част, което за себе си нарекох „това-онова“ — военна полиция, сигналисти, оператори на хелиограф, санитари, хирурзи, триста-петстотин души; и накрая — командният щаб. Според Петри в тази част щяха да са поне петдесет, до сто и аз подсвирнах. Той поклати глава.