— Не. Даже е малко. Заради бойния стил на Гвардията, командирът й ще трябва да разпредели на подчинените си цялата възможна власт, за да пази ума си чист за общата картина. Командването няма да се мотае в краката му, да се радва на медалите си и да подлизурства.
— Добре. Разбрах я тази твоя Гвардейска част — да я наречем „корпус“, примерно. Как ще се сражава тази част? Много ли ще се различава тактиката й от сегашната?
— Не чак толкова много — каза Петри. — Кавалерията ни вече е обучена да нанася удари по сърцето на врага. Гвардията ще е само краен вариант на това. Колко време може да се сражава кавалерията ни пред фронтовата линия в момента?
— Ако останат подвижни, може би две, до три седмици — отвърнах приблизително. — Много по-малко, ако бъдат спрени и вкарани в статичен бой.
— Гвардията ще се сражава по същия начин — но ако един корпус бъде спрян от превъзхождаща го сила, ще е в състояние да продължи атаката. Целите на Гвардията ще са същите, каквито са сега на кавалерията — укрепления, командири, столицата на врага — но частите ще са в състояние да бъдат по-дълго извън фронта ни, да се движат. По същество ще представляват армия сама за себе си, тъй че когато се сражаваме по свебите, няма да им се налага да се безпокоят кога ще ги настигне останалата част от армията — интенданти, магьосници, пекари. Ако им се наложи, могат да завземат даден град и да го държат като зимна квартира, макар че не можем да си позволим да бъдем обречени на кампания през майсирската зима.
— Не може да не си забелязал — добави той, — че няма бойни слонове. Те са бавни, трябват им безкрайни количества фураж, които свебите не могат да осигурят, не могат да носят толкова много, могат да бъдат убити от всеки пехотинец, стига да избегне хоботите и бивните им, и не плашат никого освен новобранците.
— Добре. Плюс това ужасно плашат конете.
Огледах няколко минути диаграмата и накрая казах:
— Харесва ми в много отношения. Само бих добавил още две части. Първо стрелци. Дай ми, примерно, пет роти, по сто души във всяка. Обучаваме ги заедно и ги разделяме по части, за да се използват където се наложи.
— Добре — отвърна Петри и си записа.
— И още една, по-малка част. Магьосници. Трябват ни обучени за бой заклинатели, които да усещат вражеската магия и да правят наши контразаклинания и заклинания.
Този път изненаданият беше Петри.
— И кой бог ще научи магьосниците да се разбират помежду си за общото благо? — каза той скептично. — Ахарел? Той може да говори на крале, но мисля, че чародеите ще се окажат извън възможностите му.
— Богът ще бъде император Тенедос. Щом може да вкара теб и мен в битка, значи ще може адски добре да натика с камшик братството си в същия хомот.
— Идеята ти е добра — каза Петри. — И с радост ще я представя на императора. Какви проблеми виждаш дотук?
— Първо, ще ни е нужно време да обучим тези части, след като ще трябва да могат да се бият в големи подразделения. Ще ни трябва много пространство за упражнения.
— Императорът вече строи тренировъчни лагери в Амур. Там има място за маневри на цели армии.
Провинцията беше затънтена, пустинна, но близо до река Латейн за бърза комуникация с Никиас. Парите, които армията ни щеше да похарчи там, щяха да са добре дошли.
— А сроковете?
Петри сви рамене.
— Щом кажеш на императора, че си готов да приложиш моята — тоест неговата идея, ще бъде издаден декрет и ще пратим хора, командния кадър на бъдещите корпуси, до всеки гарнизон, за да търсят доброволци. Ако не успеем да съберем достатъчно за кратък срок или ако се задръстим с лентяи, ще използваме имперски едикт, за да наберем необходимите бойци.
Помислих отново и кимнах.
— Идеята ти почти премахва тревогата ми за безкрайните левги на Майсир.
— Остава само един сериозен проблем — каза Петри и ми се стори, че долових в очите му насмешливо проблясване. — Някаква униформа ще ни трябва за тях. Предполагам, че ще намериш време да нахвърлиш нещо?
Изгледах го твърдо, но погледът му беше самата невинност. Хертон се беше загледал в един гоблен. Бях си спечелил доста… хм, да го наречем популярност, заради твърде крещящия си вкус. Маран беше измислила някои неща; понякога и на мен ми хрумваше едно-друго.
— Твоя шега ли е това?
— Боя се, че не — отвърна Петри. — Императорът го подхвърли и след като престанахме да се смеем, ми нареди да го повторя пред теб — точно.
— Благодаря, Мерша. Май най-напред ще помоля за разрешение да променим бойното облекло на колегите ми трибуни. Нещо в червено и зелено. Халати, дълги до пода например. От кадифе.