— Остава само един сериозен проблем — каза Петри и ми се стори, че долових в очите му насмешливо проблясване. — Някаква униформа ще ни трябва за тях. Предполагам, че ще намериш време да нахвърлиш нещо?
Изгледах го твърдо, но погледът му беше самата невинност. Хертон се беше загледал в един гоблен. Бях си спечелил доста… хм, да го наречем популярност, заради твърде крещящия си вкус. Маран беше измислила някои неща; понякога и на мен ми хрумваше едно-друго.
— Твоя шега ли е това?
— Боя се, че не — отвърна Петри. — Императорът го подхвърли и след като престанахме да се смеем, ми нареди да го повторя пред теб — точно.
— Благодаря, Мерша. Май най-напред ще помоля за разрешение да променим бойното облекло на колегите ми трибуни. Нещо в червено и зелено. Халати, дълги до пода например. От кадифе.
Двамата с Маран не се върнахме във Водния палат, а се настанихме в своето имение на речния бряг — пет етажа, които можеха да послужат за казарма. Нямах време за тревоги с товиетите, затова наредих Червените пиконосци да се настанят в сградата — двете бални зали бяха за бойците, а неизползваните стаи бяха предостатъчно за офицерите. Маран вече беше свикнала с войници, настанени в дома ни. Или най-малкото, както сама каза, сградата беше достатъчно голяма, за да ги настаним на първия етаж, а горните да останат за нас.
След това двамата с Мерша за втори път се заловихме с изграждането на нова армия за императора.
— Ах, какъв обрат — долових в гласа на Кутулу нотка на изненада. — Аз те посещавам, докато си в немилост, сега и ти правиш същото. Наистина си приятел — вдигна една кутия с неизменните жълти картички, в които според мен беше описал едва ли не всеки гражданин на Нуманция, и понечи да я смъкне на пода на малкия си претъпкан кабинет, но най-напред извади една карта от нея, като промърмори: — Да не забравя да се заема с този… — и добави: — Съмнявам се обаче, че визитата ти е само светска.
Всъщност общо взето си беше такава. Имах един-два въпроса, но не знаех как да му кажа, че наистина помня как ме беше посетил преди време и колко ме беше окуражило гостуването му.
— Исках да разбера дали си успял да откриеш някакви твърди доказателства за връзки между товиетите и Майсир.
— Никакви. И това е една от причините за гнева на императора.
Внезапно лицето му се разкриви в гримаса и устните му запотрепваха. Напомни ми за човек, чиято любима му е изменила и как нещо изведнъж му напомня за разрива и самоконтролът му рухна. За Кутулу Тенедос беше слънцето, луната и звездите и да се окаже в сянка за него сигурно беше точно толкова ужасно, колкото прекъсната любовна връзка.
Извърнах очи, после пак го погледнах. Той вече се беше овладял.
— Моля за извинение. Сигурно съм се преуморил от работа.
В живота на Кутулу едва ли имаше нещо друго освен работа и работа, но кимнах. Защо да не беше и това?
— Като заговорихме за товиетите — леко промених темата, — какви ги вършат тези плъхове? Или не са вече твоя отговорност?
— Продължавам да ги преследвам. Хващам в капана по някой от време на време. Мисля, че броят им нараства — все повече признаци има за дейността им. Но все още не мога да открия водачите им, централната им организация. Навярно императорът е прав. Може би съм надскочил възможностите си.
— Съмнявам се — уверих го. — Хайде, стига. Ти ми каза, че императорът ще се вразуми по отношение на мен, и точно така стана. Не мислиш ли, че ще направи същото и с теб? Просто в момента го безпокоят твърде много неща. Особено Майсир.
Кутулу отвори уста да каже нещо, но се сдържа.
— Да?
— Все едно — отвърна той. — Това, което се канех да кажа, може да се възприеме като нелоялност — изсумтях невярващо. — Някога си мислех — продължи той много тихо, — че бих могъл да служа на двама господари. Изглежда, съм грешил.
— Озадачаваш ме.
— Не бива да казвам повече, но ще добавя, че станах полицай, защото исках да служа на истината. Може би я превърнах в главния си бог.
Изведнъж като че ли долових намека в загадъчните думи на Кутулу и се отказах да задълбавам в темата.
— Да се върнем на товиетите. Чувал ли си за хората, наречени Отчаяните?
— Да. Нуманция винаги е имала проблеми с безимотните, наричани с всевъзможни имена. Предполагам, че ги има всяка страна с устойчива система на земевладение. Безпокои ме обаче, че се увеличават. И улових известна връзка между тези бездомни скитници и товиетите.