— Това трябва ли да ни безпокои?
— Теб — не — отвърна Кутулу. — Мен — да, защото всичко, което застрашава стабилността на Нуманция, ме безпокои.
— Друг въпрос. Трябва ли още да се смятам за възможна жертва на удушвачите?
— Абсолютно — отвърна Кутулу. — Особено след като императорът те назначава да командваш Имперската гвардия.
— Може да си в немилост, но ушите ти май не са запушени?
— Разбира се, че не. Не съм умрял.
— Добре. Смятам, че дарбите ти ще са нужни в близко бъдеще — станах. — Същинският повод да дойда е да предам поканата на жена ми да вечеряш с нас. Какво ще кажеш за утре?
Кутулу ме погледна смаяно и се зачудих дали изобщо някой някога го е канил на чисто светско събиране.
— Ами… Обикновено работя до късно, но… Разбира се, че ще дойда. В колко часа?
— Два часа след залез-слънце ще е идеално.
Парадната ни алея беше задръстена от десетина луксозни впряга. На единия забелязах герба на Аграмонте. Зачуден какво ли може да предвещава това, хвърлих юздите на Рабит на Карджан и бързо влязох вътре.
Новият ми иконом ме посрещна на вратата. Братът на Маран и петнайсетина други благородници били в библиотеката на горния етаж и ме чакали. Подадох наметалото си, шлема и сабята на иконома и тръгнах да се срещна с тях.
Праен, най-големият брат на Маран, стоеше почти на прага. Понякога ми беше трудно да повярвам, че този едър грубоват и безцеремонен човек е свързан роднински с деликатната ми съпруга, или по-точно, че тя е истинска Аграмонте, тъй като Праен и другият й брат, Мамин, изглеждаха точно като покойния им баща.
Другите мъже в помещението бяха по-възрастни от Праен, но всички бяха от неговата класа: охранени, богато облечени провинциални благородници, хора с власт и самочувствие.
Маран беше единствената жена в компанията. Целунах я по бузата и вдигнах любопитно вежда да ми обясни какво става.
— Прощавай, Дамастес — каза ми тя, — но Праен ми изпрати бележка едва тази сутрин, след като ти беше напуснал Военната палата. Пратих вестоносец, но не могъл да те намери.
— Трябваше да реша някои въпроси извън палатата — обясних.
— Праен заяви, че за него и за тези господа е много важно да се срещнат с теб колкото се може по-скоро — каза Маран. — Обясних му, че обикновено се прибираш някъде по това време и най-доброто, което мога да предложа, е да те изчакат. Той ми обясни за какво става дума и съм съгласна, че е много, много важно.
Обърнах се към Праен.
— Добре си дошъл в дома ни, както винаги. Не се познавам с повечето от тези господа. Ще ми окажеш ли честта?
Праен ми ги представи един по един. Този граф, онзи барон, еди-кой си лорд и прочие. Някои бяха от стари богати родове, други — новобогаташи. Повечето ги знаех по титла. Бяха провинциалисти, много консервативни в убежденията си, едни от последните, дали на новото управление на императора уверения в лоялност, и то само на думи.
— Господа — обърнах се към тях. — Зная, че всички сте твърде заети, тъй че моля обяснете ми с какво мога да ви бъда полезен. Няма защо да си губим времето с вежливости.
— Би ли наредил на слугите си да напуснат? — попита Праен.
Отпратих ги.
Един от мъжете, лорд Дръмсеат, се надигна, извади четири иконки и ги постави на равно разстояние из кръглата стая.
— Моят ясновидец ги омагьоса тази сутрин — обясни той. — Твърди, че могат да попречат някой да подслуша какво обсъждаме, дори Братството на императора.
Изпитах лека тревога — тези господа не се канеха да предлагат нещо, което императорът не би одобрил, нали?
Праен се окашля.
— Това, което сме дошли да обсъдим, Дамастес, е сериозен проблем за Нуманция. Времената са опасни и ние смятаме, че бихме могли да помогнем на императора, който сега е ужасно зает с други неща.
Замълчах си.
— Чувал ли си за безимотните? — попита ме той. — Имат различни имена, но около Иригон ги наричат Отчаяните.
— Видях двама, когато пътувах до Иригон последния път.
— Винаги са били проблем, кучите му синове — изръмжа някой. — Не признават нито закони, нито богове. Избягали роби, поне повечето.
— Вярно е — каза Праен. — И става все по-лошо. Да си се криеха из горите и пещерите — как да е. Но напоследък се правят на разбойници, събират се на чети.
— Тия мръсници имаха наглостта да заграбят едно от селата ми — каза друг благородник. — Изгонили двамата ми надзиратели, запалили им къщите и им казали, че имат само един ден да избягат, иначе и тях ще запалят.