Из залата замърмориха гневно.
— Всеизвестно е — заговори Праен, — че императорът е зает с… е, да го наречем външни проблеми. Но трябва нещо да се направи с тези проклети престъпници, и да се направи незабавно. Оставим ли сганта да си въобрази, че има каквито и да било права, и самият Умар няма да може да ги вразуми.
— Както стана преди десет години — намеси се друг лорд. — С онези проклети товеити или както там се наричат.
— За тях знаеш повече от нас, Дамастес — каза Праен. — Ти… и императорът… ги унищожихте.
— Е, и някои други участваха — отвърнах сухо.
— Но ти беше в ядрото на събитията. Затова дойдохме да се посъветваме с теб.
— Още не знам какво искате от мен.
— Съвсем нищо, сър — каза Дръмсеат. — Но вие сте Първият трибун. Искаме да знаете какво предлагаме и бихме искали, когато моментът бъде подходящ, да обясните нещата на императора.
— Слушам ви.
— Какво става, ако някой от Отчаяните бъде хванат в земите ни? — каза Праен. — Обикновено го отвеждат до най-близкото градче и местният съдия се заема с него.
— Най-много да получи няколко удара с камшик, ако и толкова, и го гонят от село на село — избоботи един от мъжете. — Тук ще открадне кокошка, там ще заколи теле, може да намери някъде незаключена врата. Рано или късно ще спипа някоя девица или дете — и тогава какво? Аз викам — продължи той, — че с тези хора, макар че са по-скоро зверове, трябва да се разправим навреме и бързо.
— Да — каза Праен и лицето му се зачерви от възбуда. — Бързо е точната дума. Защото верните ни крепостни гледат тия кучи синове и ако не ги сполети нищо, какво, викат си, виж ти, колко интересно, значи можело да се живее без никакви задължения, да си взимаш каквото поискаш и когато си поискаш, без да мислиш за рало и мотика. Дамастес, предлагаме ние да се разправяме с тези мъже и също толкова чудовищните им жени в мига, в който бъдат хванати в земите ни.
— Без намесата на закона?
— Законът! — сопна се Дръмсеат. — Знаем го ние закона. Истинския закон, по-добър от закона на тъпите съдии. По дяволите, трибуне, огледайте се. Ние сме законът на Нуманция. Точно както сме гръбнакът на тази страна.
Последва одобрително ръмжене. Погледнах Маран. Беше свила устни и кимаше, явно в съгласие.
— Я да видим дали разбирам добре — почвах да се ядосвам. — Какво искате да създадете, частна полиция ли? Откъде ще дойдат хората?
— Ще използваме най-добрите, най-верните си крепостни. Мъже, които не се боят от преки действия. Ако ни потрябват повече, какво пък, ще се намерят достатъчно бивши войници, които да наемем, мъже, които знаят да се подчиняват на заповеди.
— Добре. Какво става, когато вашата частна полиция намери един или десетина от тези Отчаяни?
— Претърсваме ги — отвърна Праен. — Ако намерим нещо откраднато или в района има оплаквания, разправяме се с тях веднага и на място.
— И нищо да няма у тях — отряза друг, — прогонваме ги в пущинаците, където им е мястото. Да си стоят там и да се плодят, или да мрат, каквото си щат. Само да са далече от нас и от нашите селяни, които сме се клели да защитаваме.
— А законът — полицията, магистратите — те не се месят в това?
— Не ни трябват! — отсече Праен и няколко души изръмжаха одобрително.
Потърсих с очи лицето на Маран, но не можах да го разгадая. Изчаках няколко секунди от чиста учтивост, тъй като можех да дам само един отговор, и заговорих, като се мъчех да запазя спокойствие:
— Господа. Благодаря ви, че представихте това предложение кратко. Ще бъда също толкова учтив. Нуманция е кралство на законите. Ако някой започне да ги пренебрегва, било то Отчаяните или господарите, имаме анархия.
Казаното от мен беше, разбира се, донякъде глупаво — едва ли бях чак толкова наивен да си въобразявам, че робът или селякът получава същото правосъдие като благородника.
— Позволете да се изразя простичко — продължих. — В земите, за които нося отговорност, няма да има никакви „частни полиции“. Ако ми се натрапят, ще ги вкарам в затвора, както и тези, които им заповядват. Ще отведа пред най-близкия съдия тези затворници и ще представя обвинения срещу всички тях, обвинения, че са нарушили имперското правосъдие и са извършили измяна със самоуправството си, което законът наказва най-строго.