— Кой разказ толкова я възбуди според теб? За жената, дето отровила тримата си мъже и накрая любовника си? Или за онази брадва, която сякаш оживяла сама?
— По-скоро за нещастния кучи син, дето го пребили до смърт със собствения му дървен фалос.
Маран се засмя.
— Е, аз изобщо не съм възбудена. Но ако благоволиш да се качиш горе с мен, можем да оправим положението.
— С радост, скъпа. Но ми остави първо пет минутки.
Целунахме се и тя тръгна нагоре по стълбите. Обикновено щях да се загледам в поклащащото й се дупенце, но сега умът ми беше зает с друго. Изтичах до библиотеката, разгънах една карта и потърсих далече на югоизток от Никиас, докато намеря Занте, дълбоко навътре в Пограничните земи. Събрах два пръста, приблизително разстоянието, което един кавалерийски ескадрон ще измине за един ден, и ги преместих десет пъти на юг. Резултатът ме стъписа. Сравних изчисленията си с мащаба на картата. Десет дни път на юг от Занте означаваше далече отвъд границата на Майсир!
Защо, в името на всички богове, един нуманцийски патрул бе нарушил граничните споразумения? Майсирците бяха имали пълното право да ги нападнат.
Какво ставаше в онези пустинни земи? Защо Тенедос лъжеше всички, включително и мен?
Друг въпрос, който така и не получи отговор, беше за станалото между Бридеи и Кутулу. Единственото, което дамата благоволи да каже на Маран, беше, че е много, много доволна, че е дошла на вечерята.
Два дни по-късно връчих на императора последните си заповеди за съставянето на Имперската гвардия.
Нуманция направи още една крачка към войната.
10.
Промяна във Времето на росите
Настъпващата нова година шепнеше за промяна. И мнозина я слушаха.
Първият беше императорът. Неофициално беше зарязал жена си, Расена. Не беше прекратил официално брака си, но й бе наредил да замине на дълга обиколка из Външните провинции.
Все още нямаше наследник — нито момче, нито момиче. Клюката и преди говореше, че Тенедос се опитва да реши проблема с всяка жена, която му падне подръка, естествено достатъчно знатна, за да носи син на император, и си спомних кикотенията в Кальо. Но слухът сега се потвърждаваше и броят на жените, влизащи и излизащи от покоите му, ставаше леко скандален.
Според друга клюка първата, която забременееше, щеше да стане новата му съпруга. Чудех се дали щяха да се намерят толкова глупави жени, че да се опитат да му пробутат нечия чужда работа, и потръпвах — знаех, че Лайш Тенедос ще използва всякакви чародейства, за да се увери, че детето наистина е негово, и ще наложи най-ужасното наказание на всеки, който се опита да му изиграе кукувичата игра.
Следващата промяна стана рано една сутрин. Домашната ми гвардия се упражняваше в двора, а аз тъкмо бях привършил сутрешните си упражнения. Маран още дремеше в леглото, но достатъчно будна, за да гледа как правя лицевите си опори и да мърмори: „Съжалявам, бароне, но дамата, изглежда, си е отишла“, когато чух тропота на каляска по алеята. Завързах си кърпа около кръста и отидох до прозореца. Вратата на каляската се отвори, Амиел Калведон слезе и забърза по стъпалата. Учудих се защо е решила да ни посети в този час. Обичаше нощните часове повече и от Маран и рядко ставаше преди обед.
В коридора се чуха припрени стъпки и преди да успея да посегна за долната си риза, вратата се отвори и Амиел влезе. Очите й бяха зачервени, нямаше грим и се беше заметнала с тежко наметало. Видя Маран, захлипа, изтича до леглото и се хвърли в прегръдките на жена ми, без да забележи, че съм почти гол. Зачудих се какво ли е станало и реших, объркан като всеки мъж пред плачеща жена, да се измъкна и по-късно да разпитам за нещастието. Но Амиел забеляза боязливия ми ход и се обърна към мен:
— Не. Дамастес, моля те. Остани.
Послушах я. Но все пак се загърнах в халата, седнах неловко и я зачаках да се съвземе.
— Той ме изхвърли — изхлипа тя. — От собствената ми къща. Този кучи син! Този лъжлив нагаждач и негодник, този пиклив кучи син!
Маран й замърмори успокоително и малко по малко, между изблици на плач и ругатни, Амиел ни разказа как Пелсо се върнал вкъщи призори много пиян и заявил, че бракът им е приключил и че тя трябва да напусне къщата до един час. Щял да изпрати вещите й където пожелае, но казал: „Няма повече да търпя този фарс и ще бъда с тази, която наистина обичам.“
Често се бях замислял възможно ли е да се поддържа брак като този на Амиел и Пелсо, и с известен цинизъм бях решавал, че не е. Всъщност чудех се, след като двамата искат да спят с всеки когото срещнат, защо изобщо са си правили труд да полагат брачните клетви. Бях попитал веднъж Маран и тя ми обясни, че всеки от тях наистина обича компанията на другия и че били много добри приятели. Беше повече от явно, че „приятелството“ е свършило.