Успяхме да успокоим Амиел, поръчах да донесат чай с успокояващи билки и разбрахме, че окончателният удар е бил нанесен от брата на любовницата на Пелсо, управителя на Бала Хисар, който дал да се разбере, че държи сестра му да сключи брак, и бил готов да даде на младоженеца голяма сума в злато.
— Този мръсник ме изхвърли. Ще имам само това, което той благоволи да ми даде — изръмжа тя със стиснати зъби. Плачът й беше преминал в гняв. — Всичко, което баща ми ми даде като зестра, всичко, което натрупахме от вложенията си — всичко това ще остане за него и само за него. Нищо няма да имам.
— Не плачи — успокои я Маран. — Познавам някои хора, които ще поговорят с него. Посъветвах се с тях, когато приключи моят брак. Съмнявам се, че ще иска случаят да се превърне в такъв скандал, какъвто мога да му уредя.
Амиел отново се разплака и започна да хлипа как си нямала никого и нямало къде да отиде.
— Стига глупости — каза Маран. — Ще останеш тук. С нас. Нали, Дамастес?
Не беше нужно да ме пита, след като знаех колко добри приятелки бяха още от началото на връзката ни. Седнах на ръба на леглото, погалих Амиел по раменете и й казах нежно:
— Този дом вече е и твой. Докогато пожелаеш.
Така Амиел, контеса Калведон, заживя с нас.
Императорът седеше неподвижно зад огромното си бюро с горница, изработена от разноцветно дърво и изобразяваща картата на Нуманция — беше покрита с прозрачно стъкло. На стената зад него висеше богато украсен меч, а до него — също толкова богато украсен жезъл. Два мангала, по-високи от човешки ръст, мятаха червени пламъци, които се къдреха към високия таван — пламъци, които не димяха, нито излъчваха топлина.
Лицето на императора беше строго.
— Седни — каза той и се подчиних. На бюрото му имаше само едно нещо: стандартно хелиографско съобщение, дълго няколко страници. — Ето. Прочети това. Пристигна от крал Байран, вчера по залез.
Прочетох го веднъж, после още веднъж, по-внимателно. Документът беше удивителен. Байран започваше с поздравления, като изреждаше всички титли на императора. Най-после бил получил известие от границата за въпросния ужасен инцидент, злощастната битка между войници от нашите армии. Казваше, че му предложили различни обяснения, но нито едно не го било задоволило. Бил заповядал да се изпрати кралска комисия, която щяла да осигури вярно и пълно описание след един, може би два сезона. Но междувременно желаел да изрази най-дълбоките си извинения на императора и на нуманцийската армия. Майсирската част била задържана в казармата и щяла да бъде разформирована. Офицерите и сержантите щели да бъдат разжалвани и прехвърлени в други части. Тримата командващи били обесени като обикновени престъпници. Колкото до местните им подкрепления, разпоредил се да бъдат проследени и задържани.
По-нататък пишеше, че се е разпоредил всички гранични части да се изтеглят на два дни марш навътре от границите, та този ужасен инцидент да не се повтори. Обещаваше да компенсира щедро вдовиците и децата на избитите нуманцийци и нямало да възрази, ако Нуманция поиска репарации.
Подсвирнах.
— Ваше величество, дипломатическата ви нота трябва да е била невероятна. Не съм чувал някой крал досега да е бил толкова смирен.
— Това си мислиш, а? — каза хладно императорът.
— Какво друго може да е?
— Прочети още веднъж края на посланието.
Последните два параграфа гласяха, че на краля са му омръзнали граничните препирни между Нуманция и Майсир и е готов да се уреди среща между двамата владетели, за да се уталожат нещата. Освен това било време да се реши въпросът с Пограничните земи, които били като трън в петата и за двете държави, и да се намери решение, което да удовлетвори всички, освен може би разбойниците в тези райони. Време било „да се възцари абсолютен мир“, гласеше писмото.
— Моите поздравления, сър.
— И вярваш на всичко това? — изръмжа той.
— Ами… Нямам причина да не… да, сър. Вярвам. Не трябва ли?
— Сега разбирам защо ясновидството е дадено само на малцина, способни да разкъсат булото и да прозрат зад думите, да видят истината, реалното.