Примигах. Не разбирах защо ме укорява.
— Крал Байран изпраща това писмо, все едно че е изпълзял до границата на колене. Той се унизява — каза Тенедос. — Защо?
— Може би го е страх да ви провокира?
— Може би — повтори хладно императорът. — Или може би се опитва да спечели време, за да струпа армията си. Или може би замисля изненадваща атака. Магиите ми доловиха, че нещо се трупа, нещо иде насам, нещо от юг. Или може би скритата му кама е в тези празни приказки за среща. Много кралства са били измамвани под флага на мира, нали?
— Да, сър — отвърнах сдържано.
— Значи така. Решил е да скрие ножа в коприната. И ние ще направим същото. Дамастес, помниш ли, че постът генерал на всички армии така и остана свободен след смъртта на генерал Протогенес?
Разбира се, че помнех. Това често се обсъждаше в офицерските среди и всички се чудеха дали императорът не пази титлата за себе си. По-старите офицери твърдяха, че крал, който се опитва да бъде всички неща, накрая се оказва, че не е нито едно. За мен беше все едно — императорът контролираше армията с или без титлата, защото се бяхме заклели да служим на него, а глупаците в униформа, които желаеха да се върне старото време на помпозничене и глупости, бяха много малко.
— Утре заран ще бъдеш назначен на този пост — заяви императорът. — Смятам да проуча проблема с Майсир още по-задълбочено и ще се наложи да прекарам много време в други светове и времена, за да се добера до ядрото на проблема. Искам армията да продължи да бъде смазаният, безотказно действащ механизъм и знам, че ти, като първи трибун, ще гарантираш това.
Коленичих.
— Хайде стани, глупак проклет — каза Тенедос и по лицето му пробяга усмивка. — Само ти създадох повече работа… макар че все още искам да се съсредоточиш върху изграждането на моята Имперска гвардия. Убеден съм, че ще ни потрябва много по-скоро и много повече, отколкото предвиждах.
Станах и отдадох чест. Императорът ми кимна да напусна. Отстъпих заднешком до вратата, посегнах зад гърба си и я отворих. Докато излизах, погледнах отново императора и видях как лицето му потъмня. Държеше хелиографското съобщение и мърмореше:
— Кучи син. Страхлив кучи син! Опитваш се да развалиш всичко!
Диловатата е може би единствената наденица, забранявана заради неморалност. Стотина години преди да се родя неизменно некомпетентната и смехотворна Власт на Десетимата беше потърсила нещо, върху което да излее гнева си. Празникът на Новата година привлякъл погледа на Десетимата.
Нуманция винаги е празнувала Новата година с първите признаци на пролетта. За цял ден спира всякаква работа и повечето закони се отменят. Традиционните порядки или престават да важат, или се преобръщат с главата надолу. Благородниците се обличат и се държат като селяни, а селянките стават знатни дами. Мъже стават жени, жените — мъже и често пъти облеклото им диктува поведението.
Един от символите на Новогодишния празник е диловатата и още щом я види, човек разбира, че Властта на Десетимата не е била съвсем глупава, като я е забранила. Приготвя се от бяло пилешко месо, жълтъци, хлебни трохи, сол, пипер, магданоз, ситно накълцан лук, мащерка и чубрица. Тези съставки се смесват добре, после грижливо се натъпкват в черво, дълго около педя и дебело три-четири пръста. Обвивката се стяга здраво с конец в единия край, после в другия месото се топва във восък и накрая се връзва в този край така, че да е леко издуто. Много прилича на мъжки член. Наденицата се вари, опушва и пече на скара от уличните продавачи. Образът се подсилва още повече от специалната кифла, в която се поднася диловатата — леко извита в двата края. За подправка се напръсква с адски лютив бял сос, направен от хермонаски пипер, и диловатата е готова за похотливия гладник.
Десетимата се опитали да забранят не само празника, но и символа му също така. В резултат на което благородниците били принудени да си стоят вкъщи с полицаите и градската управа, а тълпите беснеели навън и нанесли огромни поразии. След тази година никой повече не споменал за забраната и нещата се върнали към веселата анархия.
— Ще празнуваме Нова година цели три дни — заяви Маран след вечерята.
На устните на Амиел се появи усмивка, нещо много желано и от двама ни. Беше се мъчила да върне веселия си нрав, но с малък успех.
Маран бе изпълнила обещанието си и служителите на закона бяха подгонили Пелсо. Той сигурно беше изненадан от яростта им, защото двамата с любимата му бяха избягали от столицата, за да потърсят временната анонимност на Бала Хисар.