— Аз съм за — заявих веднага, но реалността ме отрезви. — Само че има един малък проблем.
— Проблемите са, за да ги преодоляваме — заяви Маран с най-царствения си тон.
— Чудесно. Пробвай с този: в Никиас има определени хора, които не желаят доброто нито на теб, нито на мен.
— Товиетите.
— Да. Така че за да излезем навън, трябва да помъкнем със себе си цял куп телохранители с дрънчащи брони и мечове. Не става. Съжалявам.
— Хм — каза жена ми. — А ти какво предлагаш?
— Не много. Мислех да поработя до вечерта. После бихме могли да поканим за вечеря няколко приятели, а след това да погледаме фойерверките и привиденията при реката.
— Колко очарователно! Лейди Калведон — каза Маран, — свидетелка сте на факта, че моят съпруг, доскорошният безразсъден веселяк, се е превърнал в шушумишко.
Изсмях се.
— Шушумишко? Това пък какво е?
— Виж, се в огледалото. Хайде, лейди Калведон. Ние, жените, ще спасим положението, както обикновено — хвана приятелката си за ръка и излязоха.
Помислих си с тъга за празненството навън и как някога бяхме излизали да се веселим. Но както вулгарно се изразяват войниците, никой не е казал, че генералството е само еполети и духане.
Вечерта Маран самодоволно заяви, че е решила проблема ни. Отказа да уточни как. Реших да го разбера от Амиел, но тя само се изкикоти и каза, че ще видя и че щяло да е дори още по-хубаво, отколкото била казала Маран.
— О, вие, що вяра нямате във вярната магия — припя ясновидката Синаит, — сега ще леете горчиви сълзи.
— И после ще гуляем до зори — подхвърли Маран. Двете с Амиел стояха зад личната ми гадателка и се мъчеха да запазят сериозни физиономии. Синаит носеше кутийка с принадлежности и малко шишенце. Остави и двете на масата, отвори кутията, извади креда и зарисува по пода на библиотеката.
— Това не е толкова заклинание — обясни ясновидката, докато драскаше фигури в странния триъгълник с извити страни, — колкото контразаклинание. Използвам даман, бряст, дива лоза, жълт лапад и други. Но докато билките обикновено помагат на зрението, сега ще направим заклинание за полярност. Тримата, ако обичате, застанете на върховете на тази фигура…
Подчинихме се, а Синаит застана в центъра на триъгълника.
— Словата ми имат сила — зареди тя монотонно, — сила своя, сила да дават, сила да взимат. Нека ушите ви не чуят какво мълвя, нека тези слова наложат над вас силата си… — и докато говореше, изведнъж оглушах. Устните й се движеха, но не чувах нищо. Шумът на тълпите, струпани по речния бряг, беше изчезнал. Останах глух още няколко мига, после тя извади от кесийката на колана си малко клонче, размаха го с отмерени жестове към нас и слухът ми се върна. — Сега всеки от вас да дойде тук да го докосна с това вълшебно клонче. Първо ти, Дамастес — подчиних се, после тя повика Маран и Амиел и накрая каза отривисто: — Това е.
— Кое? — попитах.
— Това е защитното ми заклинание. Много е добро. Ще е нужен майстор магьосник, за да проникне през него, и ще трябва много да се съсредоточи. Мисля, че въздействието му ще ви хареса. Когато някой ви погледне, няма да ви познае, дори да ви е близък приятел. Непознат няма да ви обърне внимание, очите му ще гледат да ви подминат, да потърсят по-интересни гледки. За които не се съмнявам, че ще има в изобилие тази нощ — продължи тя. — Е, ако пожелаете все пак да станете видими, ще трябва само да изшепнете „Прареф-уист“, за предпочитане, без да се смеете на тези глупави думи, и лицето, което гледате, ще ви познае.
— Казах ли ти, Дамастес, че ще измисля начин да минем без охрана? — попита Маран.
Ухилих се.
— Ще е все едно, че отново сме деца и родителите ни са излезли за през нощта и са ни оставили да полудуваме.
— Точно така — каза Маран. — И още по-хубаво. Направи второто си чудо, магьоснице.
Синаит пристъпи до масата и вдигна шишенцето.
— Ще ми трябват три капки кръв. По една от всеки от вас.
— Това какво прави?
— С това най се гордея — каза Маран. — Амиел каза нещо и ми хрумна. Каза ми веднъж, че съжаляваш, че не можеш да пиеш.
— Не че не мога — отвърнах. — Просто не искам. И вкусът ми е гаден, и на сутринта ми е гадно.