— Но във виното има и нещо хубаво — намеси се Амиел. — Освобождава ума и укротява сетивата. Някои поне. Други изостря.
— И после повръщаш в канавката.
— Та това, което искаме — каза Маран, — е нещо, което ще ти даде всичко хубаво, което може да ти даде едно пиене, без лошото. Посъветвах се с Девра и тя каза, че такъв еликсир е възможен. Амиел предложи да изпием от същия, за да сме на едно ниво.
— Какъв е този еликсир? — попитах подозрително.
— По малко от много неща — каза заклинателката. — Нищо магично, освен че изрекох заклинание за ефикасност, докато смесвах отварата, както добрият готвач задушава подправките за по-силен ефект. Колкото до особеното в нея, повечето билки са от Външните острови. Някои сигурно са ви познати, като карлайнска паламида, лувидж, водно иринго, джелземин, червен кантарион, сладко коренче, три-четири вида гъби… обичайната адска вещерска отвара, с други думи.
— Това пием ли го, или му се молим? — попитах скептично.
— Първо пръста ти — каза Синаит и между пръстите й се появи игла. Боцна и капката кръв се изду на върха на пръста ми. Тя поднесе под него шишенцето и кръвта капна, и размъти още повече мътния разтвор. — Това, и някои други неща, които направих, ще скрепят еликсира към вас — бодна пръстите и на Маран и Амиел. — Сега го изпийте. Поравно.
Подчинихме се. Сместа се оказа горчива, стипчиво солена, но не неприятна.
— Сега какво правим? — попита Маран.
— Каквото пожелаете — отвърна Синаит. — Еликсирът ще действа много дълго, чак до утре сутринта.
— Кога ще разберем, че е подействал? — попита малко изнервено Амиел.
— Ще разберете, когато разберете — отвърна Синаит. — И няма от какво да се боите. Всичко, което съм сложила, е естествено.
— Като беладоната и мухоморката — промърмори Амиел, но сякаш се беше успокоила.
— Приятно прекарване — каза Синаит и се заклевам, че се канеше да добави „дечица“, но се овладя и излезе с поклони.
— Ето това е — каза Маран. — Е, какво да си облечем? Не ми остана време да си измисля костюм.
Отидох до прозореца и го отворих. Този път поне прорицателите се оказаха прави в предсказанието си за времето — усетих нахлуващата над земята пролет. Топъл, нежен вятър беше задухал откъм реката и ми се стори, че надушвам морето на много мили на север, как се пробужда от нежното докосване на Джайцини.
Маран и Амиел се спогледаха.
— Ела — подкани я жена ми. — Да си разровим килерите. Дамастес, срещаме се долу на стълбището след два часа. И гледай да се облечеш прилично — тази нощ ще сме трите паунчета.
Кимнах послушно. Тази нощ представлението беше изцяло на Маран.
Избрах си копринена туника в най-тъмносиньо, черен клин и ботуши до коленете, с подходящо наметало, промазано против дъжд, след като си спомних колко бързо се сменя времето в Никиас. Въпреки уверенията на Синаит, че няма да е необходимо, си сложих просто черно домино. Отворих един от килерите си с оръжия, но реших, че тази нощ няма да съм в опасност. Помислих си колко рядко съм излизал невъоръжен в последно време, но мисълта за оръжие ми се стори потискаща и я изтласках от ума си.
Няколко минути след уговорения срок дамите слязоха по стълбището. И двете бяха облечени много семпло. Амиел носеше копринена рокля, закопчаваща се отпред, с цвят на лавандула. Беше без презрамки и двете горни копчета бяха разкопчани, тъй че се удивих как се държи, едва покривайки щръкналите й гърди. Носеше подходящи сандалки с кожени каишки, стегнати по краката й до коленете. Около шията си беше увила шалче в същия цвят. Носеше домино.
Маран си беше избрала рокля от плетена червена тъкан, която лепнеше по тялото й като ножница, от глезените до малко над кръста, където тъканта изтъняваше, стигайки под дясната й мишница. Златна тока задържаше триъгълното парче плат в същия цвят, падащо над лявото й рамо и надолу по гърба, като оставяше оголено пъпчето и дясното рамо малко над гърдата й. Обувките й бяха ластични и също като маската от пера, подхождаха на облеклото. И двете носеха наметала, преметнати на левия лакът.
— Не сме ли разкошни? — каза Амиел. — Най-прелестната тройка в Никиас — настроението й изведнъж се промени и тя ни погледна тъжно. — Не е ли жалко, че четиримата така и не сме излизали? Може би… — гласът й заглъхна и тя се овладя. — Извинете. Какво мрънкало съм, нали? Никой друг не ни трябва. Само ние тримата.
— Да — каза тихо и много сериозно Маран. — Ние тримата.