Крайречният булевард гъмжеше от хора — смееха се, пиеха, ядяха. Някои бяха облечени в маскарадни костюми, но повечето — не. Възхитихме се на един мъж и една жена, предрешени като закачулени демони — сигурно бяха похабили цяла година в работа над облеклата си, а и значителна сума за магьосника, който ги беше одухотворил, защото на мястото на страховитите лица на чудовищата имаше огледала, но вместо само да отразяват, зад тях се показваха лицата, магически изкривени и зли за онези, които ги поглеждаха с неодобрение.
Запътихме се към квартала на артистите, където празненството беше най-пищно.
Един десетчленен оркестър свиреше усърдно песента, която бе на устата на всички последната година. Пред всеки музикант имаше халба. Но вместо пари в халбите имаше алкохол и всеки минувач с бутилка в ръка ги доливаше. Помислих си какъв ли ще е вкусът на непрекъснато менящата се смес и ме полазиха тръпки.
Около оркестъра се извиваха двайсетина танцьори и при всяко завъртане смъкваха по нещо от облеклото си. Някои вече бяха голи.
— Какво ли ще правят след двайсетина минути? — удиви се Маран. — Дотогава ще са голи-голенички.
— Сигурно ще си облекат всичко и ще почнат отново — подхвърлих, а Амиел предположи:
— Може вместо танцуване да си намерят други начин да си прекарват времето.
Улових се, че се хиля без някаква определена причина. Тялото ми беше удивително приятно затоплено, а нощта наоколо бе оживяла с възхитителни аромати. Хората около нас изглеждаха великолепно, все едно дали бяха богати, бедни, грозни или красиви. Погледнах Амиел и Маран и се уверих, че няма по-красиви жени от тях в цяла Нуманция и че не бих предпочел никоя друга компания. Всичко беше омекотено, нежно, хубаво. Грижите ми за задълженията, тревогите ми около Майсир — всичко това изглеждаше безсмислено. Владеех се напълно, сетивата ми се бяха изострили, но не и променили. Същественото, това, което трябваше да ме интересува, бе само този миг във времето, който щеше да продължи вечно, мигът, в който всичко беше позволено и в който никой не можеше да мисли зло на никого.
Амиел ми се усмихна и разбрах, че си мисли същото като мен.
Маран се гушна в мен и промълви:
— Мисля, че имаше някакъв еликсир в този еликсир.
Дойде и гладът. Намерихме някакви сергии и се помъчихме да решим кой продавач на диловата предлага най-вкусната стока. Спряхме се на един и той взе наденичките от скарата, ароматът им се понесе около нас, и ги пъхна в неприличните кифлички. Поля ги с огнено лютивия бял сос и ни ги подаде.
На друга сергия продаваха напитки. Нито Амиел, нито Маран искаха вино, така че си взехме три плодови пунша, намерихме тихо кътче и седнахме на каменния парапет.
Маран измъкна наденичката си от хлебчето.
— Винаги започвам така — каза тя, изплези език и облиза соса от месото, без да откъсва очи от мен; езикът й заигра напред-назад.
— Аз предпочитам да започвам с главното — заяви Амиел и отхапа от наденицата и хрупкавата кифла.
— Уух — намръщих се. — Стига с това сладострастие.
— Не си прав — Амиел облиза с език соса от кифличката и ми се оплези. — Някои го предпочитат преди, други — после.
Членът ми се размърда в тесния клин и се съсредоточих върху яденето си.
Намирахме се на един многоъгълен площад с ароматни дървета, растящи в центъра му. Току-що бяха напъпили и ароматът им лъхаше към мен като воал. Около някакъв уличен магьосник се беше събрала тълпа зяпачи.
— Насам, насам — дереше гърло той. — Сега ще ви отведа отвъд това време и това място. Ще ви покажа ужасите и чудесата на друго кралство, злото кралство на Майсир.
Жезълът му се завъртя бясно във въздуха и от върха му закапаха червени пламъци, пламъци, които се стапяха, преди да стигнат до земята. Над главите ни се простря чуждо небе и се появиха огромни заснежени пустини, след тях равнини, продължаващи безкрай, после огромен град, несравним с нищо, което бях виждал. Беше построен от дърво, боядисано в хиляди различни цветове. Имаше кули, някои обикновени, други с форма на издължени луковици, трети с още по-удивителни геометрични форми. Веднага го познах от прочетеното — Джарра!
— Това е ядрото на злото, столицата на Майсир — викна заклинателят. — Вижте богатствата й!
И се озовахме пред някакъв палат. Една стена изчезна — и всичко вътре беше злато, сребро и богатства.
— Узряла за плячкосване — извика някой.