Появи се друг образ и видяхме млада девойка в селски вълнени дрехи — груб брадат мъж я извличаше от горящата колиба. Видяхме я отново и този път беше почти гола, тялото й — загърнато в прозрачна коприна. На лицето й все така се четеше страх, особено когато над нея застана дебел мъж, облечен във фантастични одежди. Махна й с ръка и тя поклати глава. Махна отново и този път тя тръгна след него бавно, неохотно, с ужас, изписан на лицето.
— Ето какво прави кралят на Майсир със своите девици — извика някой и разбрах, навярно заради изострените си сетива, че и двата пъти беше извикал един и същи човек. Вгледах се внимателно в магьосника и го познах. Отне ми секунда, докато изровя името му от паметта си. Беше Горджам. За последен път го бях видял преди година, когато произнасяше окуражително слово на войнството пред Дабормида.
Беше толкова уличен магьосник, колкото и аз, но най-усърдно вдъхваше живот на плановете на императора. Зачудих се от чий джоб получава златото си — на Кутулу, на императора или може би на Братството. Но тази нощ не бе подходяща за подобни мисли.
Никиас е наречен Града на светлините заради огромните газови залежи под скалната му основа, газ, който е вкаран в тръбопроводи и стига и до най-бедната къща, та тя да получи безплатно осветление само с драсване на кибрита. По време на Празника клапаните се отваряха и целият Никиас лумваше в светлини. Тук езера от светлина, там — езера от мрак. Някои търсят едното… други другото.
Спряхме пред един предсказател — стар, с бяла брада почти до коленете. Той ни погледна, но нищо не каза, само зачака.
— Вече си знам бъдещето — промълвих.
И така си беше. Бяха го предсказали още при раждането ми, когато майка ми се обърнала към един чародей и той рекъл: „Момчето ще язди тигъра известно време, после тигърът ще се нахвърли върху него и ще го разкъса. Виждам голяма болка и много скръб, но също тъй нишката на живота продължава. Ала колко дълго — не мога да кажа, мъгла обгръща ума ми, щом се пресегна към онзи миг.“ Не разбирах предсказанието, нито родителите ми го бяха разбрали, но тези мрачни думи ме спираха да питам за бъдещето си друг ясновидец.
Амиел поклати глава.
— Не искам да знам за утре. Ако е хубаво, значи ще е изненада. Ако е лошо, не искам да се тревожа отсега.
Маран ме помоли за сребърник и попита стареца:
— На какво гледаш, прорицателю? На ръка ли?
— Вече видях каквото видях — отвърна й кротко той.
— И какво предстои?
Предсказателят понечи да отговори, после погледна и трима ни, поклати глава и й хвърли монетата обратно.
— Не на Празника — бяха единствените му думи.
— Какво означава това? — настоя Маран.
Но старецът беше свел поглед.
Лицето на Маран помръкна.
— Как, дяволите да го вземат, може да печели пари, като се държи така? — възмути се тя. — Това е пълно губене на време! — и си тръгна сърдито.
Двамата с Амиел се спогледахме и я последвахме.
След няколко минути доброто й настроение се върна. Можеше и да е от еликсира, но по-вероятно бе от музиката на безбройните оркестри — от официални до махленски — и от пронизителните звуци на свирките на веселите пияници и децата.
Сред един пуст площад стоеше самотен мъж и махаше с ръце, сякаш дирижираше цял оркестър. Музиканти не се виждаха, но музиката се усилваше и разцъфваше около нас.
Подмина ни колона мечки, сякаш част от представлението — планински мечки, мечки от джунглите, дори огромните черни мечоци на Ърей. Но нямаше укротители с тях, нито вериги, и зверовете потънаха в нощта.
Стигнахме до реката. Пресечките на крайречния булевард вече гъмжаха от хора. Всяка лодчица в Никиас беше отрупана с цветя, гирлянди и многоцветни факли и се носеше по река Латейн. В небето имаше други кораби и лодки. Бяха направени от най-тънка хартия и носеха светилници, пълни с масло, които горяха в разноцветни пламъци. Горещият въздух ги издигаше високо в небесата. Тук-там пламъците близваха хартията и огънят се сипеше над водата.
Продължихме към Имперския дворец, където щеше да е същинското представление.
Празникът беше времето за магьосниците на Нуманция да покажат уменията си и когато наближихме Имперския дворец, вълшебствата им изпълваха небесата. Тази година чародеите ни сякаш бяха надминали себе си. Светлини с неведом източник и в невъобразими цветове лумваха и гаснеха. Странни зверове, кои познати, кои приказни, подскачаха по улиците. Израстваха дървеса, преобразяваха се и оживяваха в чудновати форми. Огромна риба изригна от водата и се понесе във въздуха, риба, която никой човек досега не беше улавял на куката си. Тълпите завикаха възторжено и се разсмяха, когато едно създание, наполовина лъв, наполовина — октопод, скочи от парапета във въздуха и се пръсна, щом създателят му, смутен от овациите, изгуби контрол над фантазията си.