После всички видения изчезнаха и остана само тъмното звездно небе. Предстоеше да започне Великата илюзия. В продължение на няколко минути не се случи нищо, после Маран ахна и посочи нагоре. Бавно, много бавно, звездите започнаха да гаснат. Тълпата забеляза какво става и виковете на възторг и възбуда преминаха в стонове на страх. После настъпи пълен мрак. Заплакаха деца. Чу се писък на жена.
Високо, високо в небесата се роди светлинка. Стана по-ярка, по-голяма, превърна се във вихър от цветове, простря се от хоризонт до хоризонт. Цветовете се сгъстиха от едната страна и образуваха невъобразимо огромно видение, брадато лице, старец, който се взря надолу, нито сърдит, нито доволен.
— Умар! — възкликна някой и привидението наистина беше той, творецът на вселената. Появи се огромна длан и на нея стоеше цял свят. Светът започна да се върти и ръката го остави в тъмната пустош.
Друг бог се появи, този път с черна брада, дългокос — беше Айрису, Съхранителят. Застана зад въртящия се свят и вдигна закрилнически ръце над него.
Взирахме се в този свят и виждахме всичко на него, голямо и малко, близко и далечно. Виждахме планини, морета, реки, равнини, и животните и хората, които го населяват. Само император Тенедос можеше да притежава такова умение — и дързост: да дублира пред боговете собственото им творение.
Образът на Умар се стопи, изчезна. Вече съществуваше само нашият свят и Айрису. Ала нещо не беше наред, нещо гнило имаше, плесен някаква, която заобгръща кълбото, и разбрах, че светът ни старее, умира. Чух свисъка на силен вятър, въпреки че около мен нямаше нищо освен лекия бриз, понесъл на крилете си Времето на росите и Новата година.
От черната бездна изведнъж се появи кон — блед, призрачен кон. Седлото и сбруята бяха от червена кожа, червена като пролята кръв. На коня седеше жена, гола до кръста и с наниз от черепи на шията. Имаше четири ръце: едната държеше меч, другата нож, третата копие, а последната — малък разкъсан човешки труп. Косата й беше разрошена, а лицето й — гневното въплъщение на свирепия хаос.
Беше Сайонджи, Богинята на смъртта, Създателката, богинята, която Тенедос почиташе над всичко друго, богинята, които малцина имаха кураж да признаят, освен шепнешком.
Вече пищяха и мъже, и жени, и хората започнаха да се молят, обзети от ужас. Но ужасът продължи само миг, щом конят на Сайонджи се обърна; тя замахна с копието си към Айрису и той залитна назад. Богинята посече света, нашия свят, с меча си и гнилото, болестта изчезна. Светлини лумнаха около света и всичко беше великолепно, живо, разцъфнало. После Сайонджи изчезна и миг след това нямаше нищо.
Имаше само тих речен ромон, нежен ветрец и изпълнено със звезди небе. Имаше и аплодисменти, но не много.
Твърде велика бе тази илюзия за аплодисменти. Стига изобщо да беше илюзия, помислих си.
Часовият на портата ме изгледа втренчено и се сетих да прошепна контразаклинанието. Той припряно ми отдаде чест.
— Извинете, трибуне, но е тъмно и не ви познах…
Махнах небрежно с ръка и тримата влязохме в Имперския дворец. Празненството на императора явно се беше завихрило от доста време. Чухме музика откъм главната зала за аудиенции. Двама пияни похъркваха блажено в дългия коридор, единият — легнал в прегръдката на огромна статуя на демон.
Пред залата трябваше да има поне двама стражи, но нямаше никого. Забелязах леко открехнатата врата на близкото караулно помещение, помолих жените да ме извинят за момент и като изряден войник отидох да видя какъв е проблемът и да свия сармите на някого.
За щастие, отворих вратата малко преди да подхвана началническата си тирада. На масата се беше проснала разкрачена жена, само с горната част на маскарадния си костюм. Един гвардеец, със смъкнати до глезените панталони, я работеше — краката й бяха увити около кръста му, — а други двама чакаха реда си. Четвъртият гвардеец също беше полугол, със задник към мен и с фалос, заровен в устата на жената. Извади го за миг, подразни я с главичката и познах сестрата на императора, Лех; усмихваше се.