Затворих много тихо вратата. В края на краищата не беше чак толкова страшно, че един вътрешен пост е останал без охрана. А дори Първите трибуни са уязвими от клеветите на нечии сестри, чиито удоволствия са прекъснати.
Амиел ме попита какво съм видял, но само поклатих глава и влязохме в главната зала. Човешкото падение тук беше по-ярко изразено. Оркестърът продължаваше да свири съвършено и няколко танцуващи обикаляха ловко между просналите се тела на падналите на полето на пиячката. Други си бяха намерили по-приятни забавления из нишите около огромната зала.
— Малко блудкаво — промълви Маран, но не изглеждаше притеснена.
Аз също не бях: еликсирът ме караше да гледам на всичко със спокойно блаженство. Видях императора — ораторстваше пред една тълпа близо до високия двукрил прозорец, от който обикновено произнасяше речите си пред множеството, струпано на дворцовия площад. Лицето му беше зачервено, от пиене или от триумф от успеха на илюзията му, а гласът му звучеше по-гръмко от обичайното. До него, покрита само с парче прозрачна коприна, стоеше дребничка русокоса жена. Познавах я, за щастие — бегло. Беше лейди Илецк, вдовицата на лорд Махал, един от Властта на Десетимата, убит от товиетите по време на безумията преди девет години. Била дъщеря на прост дюкянджия, когато лорд Махал се оженил за нея, и мнозина се възхищаваха на безпримерния й патриотизъм… и други таланти.
Бях се запознал с нея преди смъртта на съпруга й, когато бях току-що повишен в капитан. Бях поканен в непознат дом, който се оказа имението на Махал, и се натъкнах на домакинята си на входа. Съвършеното й тяло беше голо, беше пияна, поздрави ме с детинска усмивка и ме попита дали не бих искал да се изпразня между циците й. Побързах да напусна.
След спокойния период на траур беше продължила светските си занимания под различна форма и с различни полове.
Все едно. Празникът трябваше да е време на пълно отдаване на страстта и явно такава бе мисълта на Тенедос, за да я избере за своя компания за вечерта. Погледът му обходи залата и се спря на нас тримата. Видях как се намръщи. Магията му прониза заклинанието на Синаит и той ни позна.
Поклоних се, Амиел и Маран зад мен също. Той ни удостои със сдържано кимване, след което отново насочи вниманието си към лейди Илецк.
— Ще се присъединим ли към тях? — попитах двете си дами.
Амиел поклати глава.
— Не мисля, освен ако не държиш много. Как го казваха моряците? Гонитбата с кърмата напред е дълга. Както изглеждат нещата, ще ни чака голямо пиене, докато ги догоним.
— На мен изобщо не ми се пие — каза Маран. — Чувствам се великолепно така, както съм. Хайде да си намерим друго празненство.
— Или да си направим наше — предложи Амиел.
Маран се засмя.
— Може. Но къде? Да се върнем вкъщи?
— Звучи чудесно… Не, чакайте — каза Амиел. — Знам друго място. Наскоро го открих и е съвсем наблизо. Елате.
Амиел ни поведе обратно, покрай стражите и в Имперските градини. Бяха почти пусти, тъй като беше позахладняло. Маран потръпна и понечи да си облече наметалото.
— Там където отиваме, е топло — обеща Амиел.
Тръгнахме по лъкатушещата алея през просторния парк.
— Я да видим — промълви Амиел. — От този бял камък е… натам — свърна от пътеката към нещо, което приличаше на гъст шубрак. Но се оказа свод от сплетени клони. — Чудя се дали градинарите изобщо знаят, че още е тук — рече тя. — Открих го преди две седмици, когато си изтървах една гривна и щом се наведох да я взема, видях какво има зад храстите.
Последвахме я през тунела от клони. Свършваше до естествена каменна арка. Каменните стъпала водеха надолу към малка поляна. Слязохме по тях и стъпалата ни потънаха в дълбок мъх. Тук-там се виждаха огромни скали. Малко поточе ромонеше от фонтана, издълбан в твърдата скала от едната страна, стичаше се по камъните, бълбукаше и се скриваше под земята.
Трябваше да е тъмно и студено, но над мъха блещукаше светлина от горящ газ, някъде отвъд градината. Закътана от вятъра, полянката бе само приятно прохладна. Беше един малък свят извън времето.
— Не е ли възхитително? — каза Амиел. — Имаме си уют, имаме си вода, ако ожаднеем, имаме си светлина, дори и музика си имаме.
Музиката на дворцовия оркестър достигаше смътно до ушите ми. Проснах трите наметала на земята и тримата седнахме заедно, смълчани, наслаждавахме се на нощта, наслаждавахме се един на друг. Амиел сложи ръка на рамото ми — ръката й бе топла, мила. Маран се сгуши до приятелката си. Дълго седяхме в благословената тишина, усещахме как еликсирът носи утеха на умовете и телата ни.