Друг негов ход срещу Майсир, изглежда, беше много по-коварен, тъй като не можах да разбера веднага логиката му. На запад от планините Ърши съществуваше друго погранично кралство, в затънтения и изостанал район на Ебисса. Нуманция нямаше големи интереси там, тъй като земята бе почти толкова планинска, колкото Ърши или Кайт, и освен това гъсто обрасла с джунгла. Преди столетия обитателите й били свирепи воини — успели да нахлуят дълбоко навътре в Майсир и с големи усилия били изтласкани обратно в планинските си укрепления. Продължаваха обаче да претендират за суверенитет над земите, които бяха владели само няколко години. Една от поредните с нищо неоправдани прояви на наглост от малките разбойнически райони на Пограничните земи. Но изведнъж император Тенедос обяви, че е проучил въпроса, разбрал е, че претенциите им са основателни и справедливи, и е готов да ги подкрепи. Освен да разгневи крал Байран, не виждах никакъв смисъл в това. Но той беше дипломатът, а аз — само войник.
В тези дни рядко виждах императора. Бях много зает, той — още повече. Усамотяваше се за чародействата си в кулата, която бяхме избрали за убежище по време на въстанието на товиетите. Наредил бе да я оградят с висока стена, с парчета режещо стъкло по върха, с подбрана стража и, както разправяха, с най-страховити магически прегради. Минавах понякога покрай кулата, късно вечер на път за дома. Веднъж видях да изригват пламъци, по-високи от самата кула, пламъци с неописуеми цветове, но не усетих топлина. Друг път зърнах малка точица на върха на кулата — ревеше заклинания към небесата. Чух ясно гласа на императора, но езикът ми бе непознат. Ужасяващото беше, че церемонията му представляваше онова, което жреците наричат „призив и отзив“. На всяко отмерено заклинание от устата на императора отвръщаше много по-гръмък, дълбок отзив, който сякаш изригваше от самата земя.
Лукан изцвили от страх, задържах го да не побегне в бесен галоп и подминах в тръс.
Тръгнехме ли на война, на наша страна щяха да се появят още по-страховити демони от ужасите, които императорът бе призовал в битката срещу Чардън Шир. Потръпнах, щом си спомних оживелия лес, вкопчил се в калийските войници, и прадревния демон, издигнал се от недрата на последната опора на Чардън Шир… и се сетих отново за въпроса на ясновидеца Хами: каква ли награда е поискал демонът за службата си.
Изтягах се в леглото, гледах как Амиел вчесва косата на Маран, възхищавах се на сенките, които пламъците в камината мятаха по нощницата й от прозрачна черна коприна, и лениво се отдавах на похотливи размисли какво ще стане, след като и те си легнат след някоя минута. Амиел се извърна към мен.
— Знаеш ли, след Празника не изпитвам влечение към никой друг. Твоят капитан Ласта например е великолепен мъж. Преди сигурно щях да примигам пред него, да го придърпам в някой ъгъл и да го оставя да си мисли, че той ме съблазнява. Но вече не изпитвам никакво желание към никого, към нищо освен това, което си имаме. Защо?
— Заради дългия ми цял лакът език — каза Маран.
— Това го открадна от мен — възразих.
— Вие, сър, си имате други дълги неща, с които да се перчите — сряза ме жена ми. — На мен оставете това, което си имам аз.
— Значи ли това, че Пелсо не е могъл да ми даде каквото ми е било нужно, от първия ден на брака ни? — заговори сериозно Амиел. — Или означава, че за първи път в живота си съм влюбена — в двама ви?
Маран вдигна очи към нея.
— Не знам. Но знам, че аз те обичам. Искам целувка.
Устните им се срещнаха и се впиха. Замислих се какво точно изпитвам към Амиел. И към жена си.
Една вечер Маран влезе в кабинета ми с някакъв пакет.
— Това не засяга Амиел. Само нас двамата. Пристигна днес следобед от брат ми Праен — изсипа съдържанието върху бюрото ми. Беше писмо от една страница и три жълти копринени въжета, които познах моментално — въжетата на товиетите за душене. — Праен ги е намерил на нашата земя — продължи Маран. — Няма да трябват повече на притежателите им. Казва също така, че дванайсет техни приятели са възнаградени по същия начин, като тези тримата.
Ядосах се. Значи Праен не бе обърнал внимание на предупреждението ми и със съмишлениците си беше наел частната си полиция.
— Понякога не те разбирам, Дамастес — продължи тя. — Семейството ми, братята ми може да те ядосват — е, понякога вбесяват и мен. Но това не значи, че не съм Аграмонте.