— Не съм си го и помислял.
— В такъв случай разбираш ли какво означава за мен в моята земя да се появят такива свине? Да покваряват моите хора?
Този път помислих, преди да отговоря. Заговорих с възможно най-умерен тон.
— Хрумвало ли ти е някога, че Праен би могъл да допусне грешка? Че е възможно един или повече от хората, които е осъдил и екзекутирал, да са били невинни? Че е потъпкал правата им като последния тиранин?
— Права! — възкликна Маран. — Аз също си имам права. Имам право на спокойствие, право на живот, право на земята си. Всеки, който се опита да ми ги отнеме… Съжалявам, но ще отвърна на удара колкото може по-сурово. Както правят брат ми и приятелите му.
— Не отговори на въпроса ми.
— Не отговорих — съгласи се Маран. — Праен може и да е сгрешил, макар че се чудя какво щеше да направи един съдия, ако му изправят петнайсет души с тези ужасни въжета. Дали имперското правосъдие щеше да се отнесе по-милостиво към тях?
Спомних си патрулите от врата до врата, от каре до каре, които избиваха мъже, жени и деца само заради намерено въже или необяснима плячка, когато армията усмиряваше Никиас.
— Не — отвърнах замислено. — Но имперското правосъдие е система, написана система, не нещо витаещо в нечий ум или плод на десницата, стиснала меча, при това система, с която повечето хора са съгласни. Ако не беше така, Тенедос изобщо нямаше да се добере до трона, камо ли да го задържи, с армията зад гърба му или без нея.
— Дамастес — отвърна ми Маран, — ние, Аграмонте, сме управлявали земите си така, както сме смятали за подходящо — без крале и кралици — в продължение на векове. Мислиш ли, че сме би правили труд да водим злосторниците чак до Никиас? Помня как баща ми раздаваше правосъдие пред замъка Иригон, с управителите и мъжете с мечовете зад гърба му: пращаше в изгнание, наказваше с бой с камшик понякога или заповядваше да ги отведат и не ги виждах повече. Каква е разликата между това и действията на Праен?
Нямаше разлика. И точно това бе мисълта ми. Но не исках да споря. Заговорих предпазливо:
— Маран. Ако трябва да съм напълно откровен, не ме ядосва точно това, което Праен и приятелите му, изглежда, вършат. Но защо толкова държи да ми го натрапва? Нима иска да отида при императора, както ги заплаших?
— Разбира се, че не — отвърна Маран. — По дяволите, може би иска да се събудиш за това, което си. Дамастес, ти не си просто мой съпруг, ти си конт Аграмонте. Рано или късно ще имаме синове и ще трябва да ги учиш какво означава името, колко висока е цената му и колко е гордо. Ще трябва да ги научиш, че наистина имат власт над живот и смърт, каквото и да гласи законът на Никиас, който е много далече от земята ни. Праен се опитва да ти покаже какъв трябва да станеш!
Вгледах се в очите й и видях пропаст, пропаст от столетия богатства, възгледи, традиция, власт, пропаст на живот и смърт, която така и нямаше да мога да разбера, да приема или да премина. Гневът ми затихна и изведнъж, много странно, ми се доплака.
Ширеха се слухове за майсирците: колко жестоко се отнасяли с бедняците; как всяка земя се превръщала в пустош под ботушите на войниците им; как били извратили общата ни религия с човешки жертвоприношения и обезчестяване на девственици; за изключителната извратеност и злина на управляващата им класа, особено на крал Байран; и прочие и прочие. Всички тези неща не си струва да се описват, всичко това бе обичайният боклук, който се разпространява за враг малко преди началото на война.
Гъсто населената крайбрежна провинция Хермонаса, следващата след Дара, бе поразена от бедствие: мор. Човек, било то мъж, жена или дете, се събуждаше с неудържима кашлица. След това настъпваше изгаряща треска и парализиращи стомашни болки. Жертвата започваше да кърви отвсякъде, да се гърчи и умираше до залез-слънце. Всички около болния се заразяваха и почти всички умираха. Малцина оцеляваха, но докато се възстановят, съжаляваха многократно, че не ги е сполетяла смъртта.
Епидемията нанасяше удара си някъде, след това на левги разстояние, а на следващия ден — в другия край на провинцията. Хермонаса изпадна в паника, паниката се разпространи извън границите й в Дара, а през Дара — до Никиас. Морът скоро щеше да стигне и тук. Много хора избягаха от столицата кой където си въобразяваше, че ще е в безопасност. Но бедствието така и не настъпи — епидемията, изглежда, се задоволи да вилнее само в Хермонаса.