Какво искаше да предаде императорът на Танагра остана неизвестно — в този миг се разнесоха викове, ревове и крясъци и в лагера нахлуха петдесет конници, сабите им засякоха въжета на шатри, затъркаляха се стражи, мъже хукнаха във всички посоки. Водачът им се смъкна от коня, влезе тичешком в шатрата и извика:
— Всички сте мои пленници! Предайте се или ще умрете! — беше един от легатите на Йонджи. Зад „вражеския“ офицер притичаха трима стрелци, със заредени стрели без върхове.
— Пленници сме знаеш ли кога! — сопна се Гуил и посегна към сабята си. Една стрела го удари в гърдите и се отплесна.
— Съжалявам, сър — каза легатът без капка съжаление, — но вие сте убит. — Обърна се към императора и мен. — Вие двамата. Не… — викът му премина в жалко писукане, щом позна императора. За миг едва не коленичи, но си спомни ролята си. — Ваше величество! Вие сте пленен. Не мърдайте!
Лицето на Тенедос почервеня и гласът му прогърмя:
— Това… това е абсурд! Аз…
Сигурно забеляза как поклатих глава, защото се овладя и моментално укроти гнева си. Озъбените му устни се разтегнаха в усмивка и той се изсмя гърлено. Сигурно аз бях единственият, който разбра колко е фалшив смехът му.
— Абсурд — продължи той. — И ви поздравявам за отличната работа, легате. Вие, изглежда, спечелихте битката, а и войната, предполагам. Адски малко армии продължават да се бият, когато императорът им е в ръцете на врага. Ваша ли беше тази идея?
— Да, сър.
— Вече сте капитан.
В тази игра на война загубихме сражението, но императорът спаси положението.
— Гвардейци, чуйте своя император — гласът на Тенедос закънтя над равнината. Той стоеше на малка парадна платформа, на десет стъпки над строения Първи гвардейски корпус. — Дойдох да видя що за бойци сте. И вече знам. Смятате, че се справихте зле, и донякъде е така. Но пролятата кръв не беше истинска. Изгубеният в тази битка живот не отиде при Сайонджи.
— Сражението може да бъде преиграно и спечелено, ако решим така — продължи той. — Това, което трябва да сте спечелили през изминалите няколко дни, е съзнанието кои сте. Вие сте млади, вие сте силни, учите се. Никой от нас — нито вие, нито аз — не се учи, без да прави грешки. Вчера беше направена грешка. Осмейте я, защото заслужава да бъде осмяна. Но се поучете от нея, защото тя също така е голям урок… Вие сте първите, които ще носят името „гвардейци“. След вас ще дойдат други. Сега трябва да тренирате по-упорито, да се трудите по-здраво, така че докато в Нуманция съществува армия, докато съществуват Гвардейските корпуси, всеки войник да знае, че най-големият дълг, който може да изпълни, най-голямата чест, която може да си спечели, е да се сражава така, както ще се сражавате вие. Поздравявам ви, нуманцийски гвардейци. Вие сте мои… и аз съм ваш. Този ден е началото. Напред ви чака само слава и чест.
Поздрави ги по войнишки и Гвардейският корпус го изпрати с възгласи, докато не решиха, че ще си скъсат дробовете от повече напъване, все едно че позорът можеше да се зарови под виковете.
И тогава осъзнах още една причина императорът да е император. Това глупаво поражение в една военна игра в една пустинна провинция можеше да втвърди Първи гвардейски повече от една победа.
— В жаба трябва да го превърна този кьопчо — изръмжа императорът.
— Не знаех, че имате тази сила.
— Нямам я. Но все ще намеря някое заклинание.
— Между другото, за кого говорите? За легата ли?
— Него също. Но имах предвид Гуил. Дано Сайонджи да опече кожицата му на много горещ огън, когато го върне на Колелото!
— Искате ли да го освободя? — попитах.
Последва дълго мълчание. Императорът въздъхна.
— Смяташ ли, че се налага?
— Не знам. Изгуби усета си за боя. Но не познавам някой, който да не го е правил. При него просто стана в момент, който беше леко смущаващ.
— Смущаващ, левият ми ташак — каза императорът. — Адски унизително беше.
— Особено за мен — отвърнах. — Показа ми какво става, когато започна да влизам в шатри с хора като вас.
Императорът изръмжа, но настроението му се оправи и той се засмя.
— Не. Не го освобождавай — реши Тенедос. — Сестра ми ти е задължена. Но гледай да се научи. Не искам да има втори провал.
— Няма да има — обещах. — Нито за него, нито за целия проклет от боговете корпус. Ще наредя на Мерша и инструкторите му да ги упражняват, докато им потече кръв от очите и ноктите. Ще издам заповед веднага щом се върнем в Никиас.