Ала всевишният — слава нему! — не вдигна десница от мен и делото, с което се бях захванал и което въпреки всичките трудности доби днешното си лице, каквото е сега пред вас. Вложих в него три години работа и когато най-подир го завърших, противно на очакванията ми часовникът заработи и изпълни душата ми с радост. Но как само работеше! Съгласно проекта часовникът трябваше да има пет стрелки и никоя от тях да не върви по своята орбита с една и съща скорост. Можеха да се измерват най-различни позиции и интервали, но не и часовете на деня. Тази работа трябва да е била измислена от някой див варварин, за да мери мрачното време на душата си, прокълната в чистилището. Това е нещо нехристиянско и сатанинско, което сочи вечността на преизподнята и всеки път, когато камбаните ударят за вечерня, стрелките му сочат все различни посоки. Но виждам, че скучаете, господа. Простете моята приказливост, нали знаете, че при мен рядко идват хора.
— Кой ти възложи тази поръчка? — запита един от чужденците.
— Нали ви казах, един полски граф. Никога не узнах името му. Посети ме още веднъж, когато почти привършвах работата по часовника, мъдрува дълго над някакви чертежи, без да отрони нито дума, разгледа внимателно движението на стрелките, измери разположението им с пергел и връвчица, прослуша хода на механизма, записа си нещо в едно тефтерче и все пъшкаше, клатеше глава, изглеждаше недоволен, сетне отново го обземаше радостна изненада, после пак се замисляше, следеше с очи люлеенето на махалото, вслушваше се внимателно в безразборното тиктакане на механиката, което непрекъснато променяше ритъма си, понякога беше бавно, сякаш самото време се отронваше, а после отново забързваше като тропот от копитата на галопиращи коне — и не казваше нищо. Понечех ли да го запитам, той ме прекъсваше насред думата с гневно движение на ръката, поставяше пръст на устните си, повеляваше ми да мълча и сякаш се вслушваше с извънмерно напрежение, тъй че аз — простете рязката ми оценка — лека-полека започнах да се съмнявам в разсъдъка му. Когато си тръгна, той остави на масата кесия със златни монети. Благодарих му с поклони до земята, защото в кесията имаше много повече от сумата, която ми бе обещал в началото. Той дружески ме потупа по рамото, каза, че скоро ще прати да вземат часовника, но аз вече не го видях.
Господ знае къде ли може да е изчезнал и защо. Може би все пак не е бил доволен от работата ми, може да е очаквал повече. Откъде да го знам! Никога не ми е казвал поне една насърчителна дума, която — признавам си това направо — с радост бих изслушал след целия този усилен труд, понеже бях дал всичко от себе си, за да изпълня поръчката му така, че да остане доволен. Но кой знае, може би ужасната война е сложила край на живота му, нека бог бъде милостив към бедната му душа. Времената са ужасни. Но какви ги разправям? Милостиви господа, та вие знаете не по-зле от мене как живеем. Дано бог бъде милосърден към нас и пожелае най-сетне да въдвори мир. Простете ми заради напредналата ми възраст, ако отново се разбъбрих.
— Пазиш ли още чертежите, Вайслингер?
— Не, при второто си посещение полякът си ги прибра. Часовникът беше почти готов, така че те вече не ми трябваха. Освен това не ми се щеше да ги държа в къщи. Както вече имах възможност да ви кажа, те бяха твърде ценни.
— С други думи не знаеш нищо за произхода и местонахождението на човека, който ти е възложил поръчките, така ли? — отново запита единият от чужденците.
— За съжаление не, инак сам бих го потърсил. Часовникът е при мен вече втора година. Само ми заема място, а аз не мога нито да го продам, нито да го подаря, нито пък да го преработя или строша, защото не е мой. Лека-полека го намразвам, често хвърлям върху му парче плат, за да не го гледам, оставям механизмът му да се развърти докрай, ала тишината, която излъчва, е още по-страшна, отколкото безумното му тиктакане, така че отново го навивам. Само дето междувременно махнах три от стрелките и поставих нормален циферблат. Инак просто не се издържа!
— Е, какво, Колинс, бива си я тая историйка, а?
— Безусловно, ваше величество. Аз бях цял слух.
— Защо не проучихте по-подробно тази работа с часовника?
— Сметнах този дяволски времеизмервател за рожба на някой болен мозък, заради която не си струваше да си губим времето.
— О, уверявам ви, щяхте, да узнаете нещо твърде изненадващо! Тук тайната на темпоралната пломба се намираше под носа ви. И ако не бяхте зарязали работата… Впрочем дали ви е известно, че часовникът с махало е изработен от Хюйгенс чак през хиляда шестстотин петдесет и седма година и още през същата година той получава патент за него в Генералните щати?4 Хората ви изобщо не забелязаха този анахронизъм. Те не се учудиха. Това беше за Вайслингер потвърждение, че хората пред него не са негови съвременници.