— Полека, полека, Колинс! Оставете ме да си помисля нещо. Докъде бях стигнал?
— През същата вечер, ваше величество, онзи майстор.
— Да, да, спомних си. И така, слушайте по-нататък!
Беше вечер. Нощният пазач току-що бе известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили нощния покой, и видя, че от каретата слязоха двама мъже и завързаха разговор със съдържателя на „Червен вол“, който бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости и да ги въведе в странноприемницата. Но двамата чужденци очевидно не възнамеряваха да влизат вътре и да се възползват от услугите му, а заприказваха с него на самия праг. Изглежда, че имаха доста въпроси и комай търсеха някого в града, защото на няколко пъти стопанинът посочи насреща, към къщата на майстора, като кимаше утвърдително. Чужденците също така погледнаха неведнъж към нея и се озърнаха, за да изучат добре площада и околната обстановка. Сетне се сбогуваха със съдържателя, пъхнаха в ръката му една златна монета и се упътиха право към къщата насреща.
В този миг майсторът нави пружината на една от своите кукли и я постави на перваза на прозореца си. Фигурката чевръсто се спусна по стената на къщата и хукна през площада. Единият от чужденците я забеляза и подвикна нещо на другия. Двамата се вцепениха и напрегнато се взряха в тъмнината. Внезапно единият направи огромен скок и се хвърли към бягащата фигура, но тя му се изплъзна. Тогава другият извади някакво оръжие, подобно на пистолет, от чието дуло засвистяха огнени лъчи по посока на механизма, но той тичаше на зигзаг през площада и все оставаше невредим, макар че следваха изстрел след изстрел. Дългите сини огнени езици, които бълваше оръжието, облизваха фасадите и стълбищата на околните къщи и оставяха с леко припламване резки по тях. Пазарският площад бе озарен от призрачна светлина, а съскането, свистенето и пукането многократно се увеличаваха от ехото и изпълваха с адски трясък и шум съседните улици.
Тази суетня явно забавляваше Вайслингер, който, застанал на прозореца, се държеше за корема от смях.
— Селяндури! — говореше той. — Глупаци! Юначаги с лазерни пистолети! Добре ви наредих, ха-ха-ха!
Суетнята бе нараснала още повече и се бе превърнала в истински уличен бой. Скоро се чуха уплашени викове. Шумотевицата бе събудила жителите на околните къщи и сега те боязливо търсеха причината за нея. Навсякъде се разтваряха кепенци, които отново се затръшваха с вик на ужас, когато сънените хора видеха страшната престрелка; по пазарския площад. Смятаха, че ги нападат разбойници, дори че в градчето нахлуват войски, които според всички жители трябваше да бъдат далеч оттук, а и сумрачната светлина не позволяваше да се види целта на изстрелите. Междувременно се бе случило и друго странно нещо. От каретата, която бе направена за четирима души и би могла да побере най-много шестима, вече бяха наизскачали петнадесет или двадесет човека, които, пръснати из целия площад, се бяха впуснали в бясна гонитба след механичната играчка. С непрекъснатите си изстрели те образуваха истински фойерверк, а разперените им пелерини ги правеха да приличат на тайнствено ято от огромни нощни пеперуди, литнало над площада и над чешмата в центъра му. Страховитата гледка стана причина гражданите, стреснати от мирния им сън, тозчас да залостят всички врати и прозорци и незабавно да напъхат ценните си вещи във всевъзможни скришни места.
Единствено майсторът не помръдна от своя прозорец и гледаше, развеселен, бъркотията, на площада, дори сам я насърчаваше с подвиквания през смях, макар никой да не ги чуваше във всеобщата глъчка. Най-после на един от стрелците се удаде да улучи бягащата кукла, тя експлодира и частите й се пръснаха по настилката. Сега пък започна трескаво търсене на останките. Цялата дружина от облечени в тъмни дрехи лица се впусна към тях, припламваха и угасваха светлини, мъжете пълзяха по земята, за да не пропуснат макар и едно винтче. Всичко това наподобяваше боричкането на група псета, на които някой е подхвърлил малко кокали.
Най-после всеки камък от настилката беше проучен най-внимателно и странните хора започнаха да се качват в своето возило. Те бяха много и каретата здравата се люшкаше, вътре в нея се святкаше и гърмеше, докато най-сетне и двадесетимата изчезнаха там, откъдето бяха дошли, и конете, с мъка удържани досега от четирима души, защото изстрелите ги плашеха и те непрекъснато се вдигаха на задните си крака и ровеха с копита, препуснаха в галоп, изпод тях захвърчаха искри, каретата се поднесе встрани и едва не се обърна, когато зави зад ъгъла и напусна града в бесен бяг.