Кралят се засмя:
— Припомнете си анахронизма с махаловия часовник! И недейте подценява човешката фантазия! Идеята за възможността човек да се движи във времето със сигурност е по-стара, отколкото си мислите.
— Може и така да е… Това трябва да се проучи — каза министърът.
— Ама че работа, а? Някакъв си нищо и никакъв механик от седемнадесети век погажда номер на моя Колинс! Дали не е време да ви пратя в пенсия?
— Моля за кралското ви великодушие, ваше величество. Поискахме да отстраним фрактурата, но не беше възможно.
Потънал в срам, министърът гледаше към пода.
Куклата се опита да ходи на ръце, което веднага й се удаде.
Лицето на краля се озари от доволна усмивка.
— Не беше възможно? Тъй, тъй… Я виж ти! Значи не беше възможно?
— Не, ваше величество. Това беше последната ни възможност за… хм, успешна интервенция, всичко друго бе осуетено от ВАЙС. Пломбата изведнъж се задвижи. Дори се наложи да изоставим някои важни прибори в Оперативна база номер 7…
— И темпорални огледала ли?
— Да, и темпорални огледала. Трябваше да напуснем базата презглава. Патрулиращите ни съобщиха, че пломбата застрашително нараства в посока към нас.
— Хм…, и изненадва ли ви това? — попита кралят. — Можеше да се стигне до фатална фрактура. Представете си, че при онази дивашка стрелба някой бъдеше ранен или дори убит? Представете си последиците! Това би обърнало с главата надолу цялата ни история. ВАЙС е бил принуден да се намеси, в противен случай хората ви щяха да извършат непоправими глупости.
— Извинете ме, ваше величество, но работата беше важна, дори извънредно важна, понеже тук за пръв път се появяваше една от онези тайнствени кукли, нямахме време, а на мене изрично ми бе възложено…
— Но като шеф на службата за сигурност на процесите, които протичат във времето, вие би трябвало да сте наясно за всички последици от интервенциите. Нали затова сте преминали през специално обучение?
— Ваше величество е съвършено прав. Проявих небрежност.
Сломеният Колинс не вдигаше поглед от върховете на обущата си.
— Е, не се притеснявайте толкова! В края на краищата не се случи нищо непоправимо — засмя се кралят.
— Ваше величество благоволява да се смее?
— Да! Тъкмо си представих как двадесет човека се натикват в каретата. Вътре сигурно бяхте инсталирали някакъв прибор, нали?
— Тъй вярно, ваше величество. Едно от темпоралните огледала на Оперативна база номер 7.
Замълчаха и се загледаха в куклата. Тя танцуваше на ръце, после се преметна на крака, после пак на ръце, като; правеше салто след салто.
— Докъде бях стигнал?
— През същата вечер, ваше величество, онзи майстор…
— Да, да, спомних си. И така, слушайте по-нататък!
Беше вечер. Нощният пазач току-що бе известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили среднощния покой. Съдържателят на „Червен вол“ бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости и да ги въведе в странноприемницата, но трябваше да установи с изненада, че от каретата не слиза никой. Кочияшът също нямаше намерение да слиза от капрата и когато стопанинът му зададе някакъв въпрос, той обясни с жестове, че не разбира местния език. Ала кръчмарят не се предаде. Правейки най-различни знаци, той попита кочияша дали не е гладен или жаден. Последният изпърво се поколеба, но сетне кимна, привърза здраво юздите, дръпна спирачката и слезе от капрата си. Кръчмарят направи въпросителен жест по посока на каретата. Чужденецът поклати глава и отвори вратичката й. Вътре нямаше никой. Стопанинът го подкани да влязат в странноприемницата, ала кочияшът се направи, че иска да се поразтъпче малко, улиса се около конете, сложи им торби с овес, прегледа още веднъж возилото си, свали черната си наметка, изтърси я, за да махне праха от дългото пътуване по лошите друмища, после я обърна със светлата подплата навън и покри с нея раменете си. Чак тогава последва кръчмаря в „Червен вол“, за да се подкрепи там.
Майсторът бе проследил всичко това с огромно напрежение; първоначалният му страх скоро се бе сменил с нарастващо доволство. Веднага след като чужденецът влезе в странноприемницата, той се залови за работа. Това, което направи, беше странно. Отвори със специални инструменти огромния стоящ часовник до стената, махна стрелките му, откачи циферблата, смени някои части, свърза няколко жици една с друга, постави нов циферблат, сложи пет стрелки в най-различни позиции, измери ъглите между тях, коригира разположението им, отново направи измервания, пусна часовника да работи разхлаби или затегна по някое винтче на различни места, вслуша се в безразборното тиктакане, проследи движението на стрелките, направи нови промени, докато към тиктакането се прибави и леко скриптене. Вайслингер предпазливо докосна с крайчеца на пръстите си някои от жичните връзки, те започнаха да се загряват, да се нажежават с тъмен цвят, сиреч по тях минаваше ток, което пък показваше, че той се бе включил в енергийните източници по линията на времето. В пространството около часовника се чу пукот. По протежение на жиците започнаха да пробягват искри, които изпълниха стаята със загадъчна светлина. Сега скриптенето бе станало толкова шумно, че заглушаваше тиктакането на часовниковия механизъм. Вайслингер остави инструментите, избърса потта от челото си и се облегна с въздишка назад.