— Успях! — рече той. — Поне има подобен вид.
Сетне духна свещта и отново се приближи до прозореца. Наложи се да чака повече от час, докато чужденецът напусне странноприемницата. Изглежда, добре си беше подложил, защото се клатушкаше леко, а самият кръчмар го провождаше до вратата.
— Ехееей! — викна той по посока на Вайслингер и махна с ръка.
Майсторът поклати глава и каза:
— Почакай, ще те науча аз!
Кръчмарят помогна на кочияша да отвърже торбите с овес, да ги натовари отново в багажника и да се покатери на капрата.
— Ехееей! — отново се провикна той и размаха ръце.
После каза:
— Дий! — и изплющя с камшика си, ала толкова несръчно, че едва не шибна кръчмаря. Каретата потегли и бавно изтрополи извън града, макар отдавна да минаваше полунощ.
Вайслингер я проследи, докато тя изчезна от погледа му. После извади от едно скривалище малка, изящно изработена кукла, прегледа я грижливо за последен път и я приведе в движение. Фигурката сякаш се пробуди и протегна крайниците си. А той хвана малката гладка главичка с палеца и показалеца си и прошепна:
— Ти ще успееш. Ще преживееш хилядолетия и ще ми дадеш знак. Сега го знам.
И постави механизма на перваза, пред себе си. Малката фигурка внимателно започна да проучва обстановката.
— Хайде, тръгвай! — леко я побутна майсторът. С един скок куклата се озова на улицата, пробяга като сянка по настилката и изчезна в мрака. Вайслингер затвори кепенците, залости ги и си легна.
— Какво ще кажете за тази версия, Колинс?
— Позволете да си призная, ваше величество, но до днес тя ми беше непозната.
— Не се съмнявам, но уверявам ви, че тепърва ще се запознаете с нея.
— По какъв начин, ваше величество?
— Проявете търпение, все още не сме свършили. За да опишем историята с всичките й подробности, ще трябва да я инсценираме.
— И мене ли имате пред вид, ваше величество?
— Да, Колинс, много добре чухте. Ние двамата ще трябва да я инсценираме.
— Но как да разбирам това?
— Много е просто, и аз съм убеден, че ще разберете всичко.
— Мога ли да се осмеля да ви задам един въпрос, ваше величество?
— Разбира се.
— Куклата, изпратена онази нощ от Вайслингер, същата ли е, с която вие благоволявате да си играете сега?
— Да, Колинс. Същата е. На възраст няколко хиляди години и при все това напълно запазена. Разгледайте я на спокойствие.
Фигурката, която сякаш бе разбрала последните думи на краля, скочи на ръката на министъра, улови се за рамото му и го погледна.
— Позволявам си да забележа, ваше величество, тя наистина е прекрасна.
— Нали?! Но докъде бях стигнал, Колинс?
— През същата вечер, ваше величество, онзи майстор.
— Да, да, спомних си. И така, слушайте по-нататък!
Беше вечер. Нощният пазач току-що бе известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили среднощния покой. Съдържателят на „Червен вол“ бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости, но трябваше да установи с изненада, че от каретата не слиза никой. Кочияшът също нямаше намерение да слиза от капрата и когато стопанинът му зададе някакъв въпрос, той обясни с жестове, че не разбира местния език. Стопанинът постоя още малко нерешително, сетне вдигна рамене, прибра се и заключи вратата. Вайслингер обаче остана на мястото си, без да изпуска от погледа си каретата. На прозорците й имаше завески, но когато очите му свикнаха с тъмнината, той забеляза, че вътрешността й е озарена от слаба, мъждива, трепкаща светлина. Вайслингер си отдъхна с облекчение, но известно време не се случи каквото и да било. Кочияшът седеше неподвижен и замислен на капрата, беше привързал юздите и дръпнал спирачката. Конете леко пръхтяха, потъркваха се в ока и подрънкваха със сбруите си. Времето течеше. Най-сетне човекът на капрата се размърда и слезе, направи се, че иска да се поразтъпче малко, улиса се около конете, свали черната си наметка, изтърси я, за да махне праха от дългото пътуване по лошите друмища, после я обърна със светлата подплата навън и покри с нея раменете си. След това пристъпи към каретата и открехна леко вратичката й. От нея изскочи малка фигурка, пробяга като сянка през площада право към къщата на майстора, изкачи се с един скок на перваза, вдигна малкото си метално личице към Вайслингер и направи дълбок поклон.