Майсторът затвори кепенците и махна резето от къщната врата. Огледа внимателно пазарския площад, вслуша се дали не иде някой окъснял пешеходец или нощният пазач не се приближава, докато прави обиколката си, но никой не се появи. Само откъм „Червен вол“ долиташе приглушен шум — там неколцина граждани още пиеха бира и убиваха времето си в игра на карти. Инак беше спокойно. Чешмата на пазара шуртеше, а конете, впрегнати в каретата, биеха с копита по камъните и леко пръхтяха. Не се виждаше жива душа. Тишината на нощта се бе възцарила над целия град. Войната беше далече.
Тогава Вайслингер даде знак на кочияша.
Последният незабавно отвори вратичката, наведе се вътре и измъкна някакъв дълъг и очевидно тежък вързоп, с мъка го качи на рамото си и се заклатушка към къщата на майстора, който побърза да го посрещне и да му помогне.
— Кой сте вие, чужденецо? — попита майсторът шепнешком.
— Аз съм ВАЙС — също така тихо отвърна човекът. — Благодаря ви, че ми помагате да го внесем. Дяволски тежко е.
Вързопът представляваше човек, който беше мъртъв или пък в несвяст. Внесоха го заедно в къщата и внимателно го положиха на кревата.
— Мъртъв ли е? — угрижено попита Вайслингер.
— Не, само е в безсъзнание. Скоро ще се събуди.
Чужденецът дишаше тежко.
— Ама дяволски тежи този… хм, момък. Накара ме да се изпотя целият. Остарявам.
— Успешно ли мина всичко? — запита Вайслингер.
— Да, както виждате.
— Как успяхте?
— За това ще поговорим по-късно.
Чужденецът, настояваше да побързат. Вайслингер се извърна към човека на кревата и разгледа лицето му.
— Здравата се е охранил! — засмя се той и започна да променя външността си: свали перуката, махна подрязаната си сива брада и с няколко сръчни движения преобрази лицето си така, че съвсем заприлича на човека, който лежеше в несвяст.
— Готово ли е? — попита кочияшът.
— Момент — каза Вайслингер, нави на руло чертежите, които висяха по стените или лежаха върху масата, скъса ги и ги хвърли в огъня. После взе един чук и пристъпи към стоящия часовник.
— Ама… — обади се чужденецът колебливо, — извинете, че ви задавам такъв въпрос, но никакъв шанс ли няма да му оставите?
— А аз да не би да съм имал някакви шансове? — попита Вайслингер и изпитателно погледна чужденеца. Сетне замахна и халоса часовника с тежкия чук. Пръснаха се парчета стъкло, скъпата кутия се строши. При втория удар се чу звук от метал, махалото взе да трака, а стрелките се завъртяха още по-бързо. След третия удар часовникът спря. Вайслингер отново замахна, но все пак задържа ръката си.
— Имате право — рече тон. — Ще бъде жалко за часовника, толкова труд съм вложил в него. С малко повече сръчност ще може да се поправи. Ще му оставим инструментите. Може да го продаде, ако се намерят желаещи. Дори за самия материал може да пипне хубави парички. Но продаде ли го, ще съжалява, понеже във всички случаи ще го продаде на по-лоша цена, отколкото струва в действителност. Стига, разбира се, изобщо да успее да го поправи.
— Да, така е — съгласи се чужденецът.
— Готов съм — каза Вайслингер.
— Вземете моята наметка — каза кочияшът и я свали от себе си. Майсторът на кукли покри с нея раменете си.
— Не така — поправи го чужденецът. — Обърнете светлата страна навътре.