Вайслингер го послуша. Другата страна беше тъмна.
— Хайде, побързайте! Вече се събужда — настоя късният посетител.
Човекът на кревата се размърда и простена. Вайслингер хвърли последен поглед към работилницата си, в която толкова години бе живял и в която бе прекарал не един угрижен час между надеждата и отчаянието, не една нощ на размисъл между съня и будуването, в които бе обмислял и изчислявал фантастичните си проекти и бе кроил и чертал планове на светлината на лампата чак до първи петли, и зиме, и лете, надвесен над работната си маса, бе съумял да конструира с най-примитивни инструменти и материали механизми, за чиято прецизност колегите му не биха могли и да подозират, и то с непрекъснатата готовност да скочи и погледне през прозореца, разкъсван от страха и надеждата, когато в градчето дойдеха чужди пътници и отседнеха в „Червен вол“, защото не знаеше дали вече не са по следите му, за да го унищожат или най-малкото да повредят творенията му.
Вайслингер се извърна, махна на куклата, която скочи върху ръката му, и последва чужденеца, застанал вече нетърпеливо до каретата, чиято вратичка държеше.
— Не, ще седна до вас на капрата. Горя от нетърпение да узная как мина всичко.
— Така да бъде — рече кочияшът и му помогна да се настани горе. Каретата потегли, изтрополи по настилката и въпреки спокойния си ход, не след дълго беше вече извън града. Месечината се показа. Нощният въздух беше прохладен и благотворен.
— Е, хайде, разказвайте вече, чужденецо — подкани Вайслингер.
— Ето каква е работата — подхвана кочияшът. — Сега ще трябва да се нагодите към една ситуация и да играете точно ролята, която ще ви опиша. Трябва много да внимавате, защото всяка подробност е от значение.
После чужденецът разказва дълго, като инструктира съвсем точно Вайслингер за начина, по който трябва да се държи, за това какво трябва да говори, какви жестове трябва да има и още много други неща. Майсторът зададе много въпроси, на които събеседникът му отговори съвсем изчерпателно. Той току-що бе приключил своите обяснения и описания, когато стигнаха до някакво мрачно, усамотено имение, разположено в обширна гориста местност, из която каретата бе пътувала вече повече от час по тесни и полуобрасли пътища. Спряха. Месечината се бе издигнала по-високо и сипеше студената си светлина върху хлътналите стрехи на обори и плевни, върху разкаляния двор, набразден от дълбоките дири, оставени от колелата на талиги и пълни с вода, проблясваща на лунната светлина, върху занемарените градини, в които плевелите бяха по-високи от стоборите. Всичко изглеждаше мръсно и западнало.
— Това ли е Оперативна база номер 7? — попита Вайслингер.
— Да — отвърна кочияшът.
— Та тя прилича на истинска кочина! — възкликна Вайслингер.
— Това е най-добрата маскировка — възрази кочияшът, докато разпрягаше конете. — Ако някой случайно се заблуди в тази затънтена местност, той поне не бива да получи впечатлението, че може да задигне нещо. Освен това досега тук не са се появявали шпиони, нашите мерки за сигурност бяха доста ефикасни. Но всичко това сега няма значение.
Той сне от конете юздите и мундщуците им и като изплющя с камшика, ги пропъди от двора.
— Жалко за хубавите животни — каза Вайслингер.
— Пак ще си намерят стопанин. Нека поне за кратко се наслаждават на свободата.
Двамата заедно претършуваха къщата и навесите, разрушиха всички прибори и подпалиха постройките отвсякъде. Старото изсъхнало дърво пламна като барут, огнените езици се издигнаха с пукот към небосвода и тозчас обхванаха покрива. Покритите със слама навеси горяха като факли в нощния мрак и изсипаха над гората тъмночервен дъжд от искри.
— Тия работи, дето ги вършим, са дяволски опасни — каза Вайслингер.
— Ами, даже е много приятно! — изсмя се кочияшът и хвърли нови подпалки в огъня. Горещината растеше и двамата мъже се прибраха в каретата. Вграденото в нея огледало трепкаше с млечнобяла светлина. Майсторът на кукли се усмихна.
— Готов ли сте? — попита чужденецът.
— Готов съм! — отвърна Вайслингер и взе куклата в ръка. После и двамата минаха един след друг през огледалото.
Тъкмо бяха изчезнали, когато покривът на къщата се сгромоляса с трясък и наоколо се разхвърчаха безброй искри. Целият двор се покри с горящи греди и други дървени части. Огънят се издигаше на повече от сто метра височина и озаряваше тъмната нощ. Няколко минути по-късно една мощна експлозия направи и каретата на трески.
— Какво ще кажете за тази версия на историята, Колинс?
— Тя също ми е неизвестна, ваше величество. Нещо повече, за мене тя е направо необяснима. Наистина цялостната картина вече се оформя, отделните камъчета заемат мястото си в мозайката. Ала някои от тях все липсват, все още има едно празно място. Прав ли съм, ваше величество?