— Тъкмо това, тъкмо това казвам и аз — уплашено се обади кралят. — Направете нещо! Как можете да стоите със скръстени ръце, когато аз съм в опасност?
— Ваше величество съвсем не е в опасност — въздъхна Колинс. — Бих казал дори, че това е единственото, в което сме напълно сигурни. Ваше величество ще седи на своето място и след критичния период така, както седи и сега. Само че…
— Само че какво?
— Ваше величество, вече неведнъж сме обсъждали този въпрос. Но ако позволите, сега, когато този критичен период наближава…
Кралят се бе сгушил на трона си и унило гризеше ноктите си.
— Сигурен ли сте, че след критичния момент на трона ще седя пак аз? — недоверчиво попита той.
— Че кой друг, ваше величество?
— Наистина, че кой друг… — промълви кралят и погледна боязливо Колинс.
Министърът отново се вгледа в лентата. Точките на стражевите позиции непрекъснато се скриваха и се появяваха, за да изчезнат накрая съвсем. Именно на това място се намираше пломбата, оттам започваше блокът. Какво ли щеше да стане в този недостъпен отрязък? Защо ВАЙС бе поставил непроницаемия блок? Какво представляваше в същност той — клопка, хитрост, шахматен ход? Дълго време беше прекарал с разискването на този проблем, мобилизирал бе най-способните си хора, но до решение така и не стигна въпреки многобройните факти; които успя да събере. Чувстваше се уморен. Един отпуск би му се отразил добре. Огледа неуютното помещение, спря поглед на голите стени. Поне за малко трябва да се махна оттук, мина му през ума, просто трябва да си избера някаква епоха. Да речем, лов на динозаври в кредния период? Но това не подхождаше на годините му. Изпитваше отвращение към ловните експедиции. Те бяха твърде шумни и напрегнати, по тях се пиеше много, а от няколко десетилетия насам напълно бяха загубили и смисъла си. Намериха се хора, които за кратко време изтребиха огромните животни с модерните си лъчеви оръжия. Впрочем той не ги съжаляваше. И бездруго му бяха противни. Подобна фрактура беше незначителна. Е, неколцина учени от по-късни епохи, чиято страст се състоеше в събирането на кости, сигурно щяха да си блъскат главите — къде ли са изчезнали огромните чудовища. Все щяха да намерят някакво обяснение, нали затова са учени. Не, по-добре ще е да иде в терциера. По това време е било доста топло. В терциера за няколко седмици, никак нямаше да е зле. Там патрулът имаше почивна станция. Пълно спокойствие, отлична храна — бифтек от тигрови лапи. Веднъж обаче му се случи да иде там в същата година, в която вече бе ходил. Е, не че се смущаваше, когато срещаше себе си — това му се беше случвало неведнъж, свиква се. Изпиваш няколко чашки със самия себе си, припомниш си някое общо преживяване, правиш си комплименти, от една страна, че тогава си изглеждал толкова добре, от друга, че толкова добре си се запазил, отегчението расте, появява се нещо като завист, която може да се изроди дори в ненавист, когато видиш, че лошите навици, които си имал тогава и които отдавна си искал да изкорениш, са ти присъщи и след няколко години. Да, тук младостта е съперница на опита и макар да бягаш от годините, застанали между едното и другото, като дявол от тамян, ти все пак не можеш да ги пренебрегнеш напълно. Всеки знае, че това би означавало непоправима фрактура на времето, ако не си достатъчно внимателен; тогава ще се намеси Комисията и в най-добрия случай те чака интерниране в ледниковия период или в първите три хилядолетия на летоброенето, а в най-лошия — заличаване от линията на времето, осъждане на несъществуване с право на помилване чрез указ на Висшия съвет на бъдещето.
— Какво стоите и не обелвате нито дума! — изтръгна го от размислите му гласът на краля. — Попитах ви нещо!
— Моля да ми простите, ваше величество.
— И така, какво предстои да се случва? — настойчиво и гневно попита кралят. — Хайде още веднъж, точка по точка.
— На вашите заповеди, ваше величество — отзова се Колинс. — Както вече нееднократно имах възможност да изтъкна, по цялата достъпна нам линия на времето сме разположили постове и извършваме специални наблюдения над тази зала, в която сега се намираме. Нищо няма да се случи. Искам да кажа, а и ваше величество го знае, като изключим куклата…
— Глупости! Кукла! Стига с тази ваша проклета кукла! Колко пъти още трябва да слушам за нея? За какво ви плащам, а? Сигурно не за да измисляте такива идиотщини!
— Ще се появи една малка механична играчка — продължи Колинс, без да обръща внимание на избухването на краля, — нещо като миниробот, и ваше величество ще благоволи да си играе с нея.