И макар принцовете да не разбирали всичко от онова, което им разказвал, то все пак било интересно. Те го обичали, защото умеел, да разказва така увлекателно, без да добавя ласкателства и без да им сочи някакви предвзети поучения, както правели много други.
От време на време, а напоследък все по-често, те заварвали стареца в лабораторията му, приведен над някакви чертежи или зает с физични експерименти. Изглежда, професията му отново го привличала, но всеки път, когато те го посещавали, той прибирал чертежите си или избърсвал ръце, за да им отдели време. Понякога го наблюдавали и как работи. Изчислителните машини функционирали денем и нощем й обработвали интеграли, с които ги захранвал той. Старецът майсторял и запоявал най-различни неща, поръчвал материали и отделни части, които често пристигали от много далеч. Принцовете изпитвали приятна възбуда, когато той отварял някое от малките пакетчета, пропътувало половината галактика, за да стигне до работната му маса, съдържащо миниатюрни блестящи инструменти, които били изработени и грижливо опаковани от специалисти, които, обитавали друга част на населения свят, отдалечена на няколко хиляди светлинни години оттук.
Един ден двете момчета забелязали, че техният приятел видимо остарява. През целия си живот той се бил радвал на най-добро здраве, сега обаче изведнъж започнал бързо да посърва. С всяка измината седмица, с всеки изминат ден дори той изглеждал състарен с цели години. Косите му посивели, лицето му се набръчкало, очите му се зачервили и придобили уморен вид. Започнал да забравя, лесно се разсейвал, нерядко с мъка успявал да си припомни събитията и разговорите, станали предния ден. Духът и тялото му се разпадали с ужасяваща бързина.
Едва много по-късно момчетата узнали причината за тази смайваща промяна. Той бил конструирал уред, с чиято помощ можел да се движи във времето и да прекарва месеци и години в други точки от линията на времето, но за да не събужда подозрение и да държи в тайна изобретението си, се явявал винаги все на същото онова място от линията, от което бил тръгнал, за да не се забележи отсъствието му и да започнат да го търсят. Това напълно му се било удало. Никой дори не подозирал за неговите разходки.
Така минавали годините, принцовете израснали, имали да подготвят вече уроци, но когато намирали време, се отбивали при своя приятел. Един ден го заварили болен. Бил станал старец, косата му имала снежнобял цвят, а страните му били хлътнали. Знаел, че не му остава да живее много, но имал щастлив вид, сякаш обглеждал един пълноценно изживян живот. Подканил двамата принца да приближат до постелята му и с глух глас ги посветил в тайната си. С последни сили, кой знае по каква причина, бил успял да разруши чудноватия си уред, но затова пък оставял планове, чертежи и описания, които биха позволили на някоя находчива глава да възстанови апаратурата.
Няколко дни по-късно той умрял и след кратко траурно тържество, на което присъствали сравнително малко хора, бил изгорен с помощта на лъчев поток. Никой в двореца не почувствал липсата му, само двамата принца тъгували за дългогодишния си приятел.
Те заедно започнали да изследват нещата, оставени от покойника, тършували из чекмеджетата, проверявали в най-различни хранилища на информация и се заели да разгадаят сложните планове и чертежи. Останките от разрушения уред били грижливо разгледани и подредени, за да може той да бъде реконструиран по тях. Но тези техни намерения се оказали невероятно трудно осъществими, макар двамата да пристъпили към разрешаването на всички проблеми с огромно желание. Колкото странни и абсурдни да изглеждали някога думите му, двойно по-странни и по-абсурдни били описанията на стареца. И тук от голяма полза се оказало обстоятелството, че още от най-ранна възраст били слушали безброй негови разкази, тъй че не им било трудно да навлязат в игривите му и привидно нелогични мисли. Но работите вървели бавно, макар принцовете да прекарвали месеци наред от сутрин до вечер в лабораториите на изчислителния център, заровили глави в изчисления и скици, защото кралят изобщо не ограничавал интересите им, за да могат да разгърнат заложбите си, а иначе никой друг не се интересувал от това, което вършели.