Ала не минало много време и двамата се разединили, защото всеки си имал собствена теория за разрешаване на проблемите. Въпреки това един ден двамата заедно успели да възстановят уреда и неговото огледало започнало да трепти, както предвиждали чертежите. Но какво разочарование ги очаквало! Повърхността на огледалото се оказала все пак непроницаема. Нещо липсвало.
И двамата се обезкуражили. Нима в последния момент приятелят им ги изиграл, все пак ги повел за носа, както нерядко правел и с приказките си? Това несъмнено можело да се очаква от него, макар че в случая твърде много неща свидетелствали за обратното. Но при по-щателно вдълбочаване в документацията се оказало, че лицето, което ще минава през уреда, трябвало да е въоръжено и с особен механизъм, който да му позволи да проникне в енергийното поле зад огледалото и това поле да го транспортира по линията на времето. В зависимост от полевата енергия пътуването продължавало дотогава, докато механизмът сменял поляритета си, полето изхвърляло пътника и го оставяло на някоя произволна точка от линията на времето, където той се материализирал и започвал да се движи в темпоралния поток с нормална скорост. Споменатият механизъм имал формата на изкусно изработена брошка, голяма колкото монета от десет талера, и се състоял от сребърни листенца и множество малки кристали, монтирани в извънредно фини медни жички и свързани помежду си в невероятно сложна система. Наложило се тези жички да бъдат поставени на съответните им места и този проблем се оказал по-заплетен от всички други.
По-големите успехи при реконструирането на този крайно сложен инструмент постигнал по-възрастният от двамата принца, който особено добре се справял с монтирането на миниатюрни механични части, тъй че един ден той бил готов. Брат му го виждал да изчезва и да се появява, отново да изчезва и отново да се появява, но не можел да узнае от него каквото и да било, освен това, че зад огледалото се чувствал така засмукан от някакво течение, че усещал нещо като зашеметяване и тозчас отново бивал изхвърлян навън от уреда. Нищо не можело да се види. Пространството зад огледалото било потопено в млечно, непроницаемо БЯЛО, което обгръщало човека подобно на гъста мъгла и не позволявало да се различи каквото и да било дори на педя разстояние. Било невъзможно да се попадне или поне да се надзърне в друго време, полето неизбежно изхвърляло пътника все на същото място, откъдето е тръгнал. С други думи били изправени пред нова загадка. Едва много по-късно същият този принц установил, че отсечката от линията на времето е била пломбирана, което правело пътуването невъзможно. Пломбата, както и много други като нея, била поставена от самия изобретател на уреда, за да предпази плетеницата от линии на времето от лекомислени, неволни и дори злонамерени интервенции.
И щом пломбата се намирала вече зад тях, комбинацията от съоръжения започнала да функционира безпогрешно, двамата поели по линията на времето нагоре и надолу, насам и натам, и се стигало до най-заплетени ситуации, тъй като им липсвал какъвто и да било опит и най-вече не знаели как най-добре да си служат с брошката. Те наистина можели да се приведат в движение в темпоралното поле на уреда, ала не можели да сторят нищо, за да бъдат изхвърлени в точно определено време и на точно определено място; за щастие това ставало само след няколко минути. Предпазливо усилили полевата енергия и успели да постигнат преодоляването на темпоралните разстояния за определени дни, но не можели нито да пресметнат, нито да предвидят в коя точка от линията на времето полето ще ги изхвърли обратно. Веднъж единият изчезнал за цели шест дни и другият с големи усилия успял да потули отсъствието му в двореца, за което много му помогнала голямата прилика между двамата братя.
И тогава — преди много, много години — кралят пожелал още приживе да уреди въпроса кой от двамата му сина ще наследи престола. Бащата не искал да поделя империята и съгласно прастарото право на първорождението, отредил короната на по-възрастния от синовете. По-младият щял да бъде осигурен с достатъчно средства, за да може през целия си живот да се отдаде на влеченията си — научни или творчески, — без да чувства каквато и да било грижа.