Ала злощастната съдба направила така, че именно по-младият от двамата горял от амбицията да властва над цялата държава, докато определеният за наследник принц се чувствал много повече привлечен от науката, отколкото от властта. Той бил същият онзи, чиито заслуги при построяването на уреда били по-големи от братовите му.
Възникнали зложелателство и раздор, които напирали, под повърхността и все повече отдалечавали един от друг неразделните някога братя. Наследникът с радост щял да се откаже от всякакви претенции, за да сложи край на гибелното и недостойно съперничество, ала кралят упорито държал на взетото решение, за да спази традицията и да не възбуди недоволството на силните консервативни среди в империята. Искал да избегне размириците, които можели да разтърсят страната и да събудят апетитите на някои алчни и недобронамерени съседи.
По-младият брат се почувствал онеправдан и затъвал все по-дълбоко в злобна завист, някои притворни царедворци пък започнали да му подшушват съмнителни съвети и в края на краищата го довели до идеята да обезвреди по някакъв начин брат си. Това му се удало чудесно, и то по толкова рафиниран начин, че малцина можели да допуснат такова нещо от него. Послужил си с уреда за пътуване във времето. Когато веднъж по-старият брат, комуто проблемът за материализацията в темпорални отрязъци без огледала и наличието и преместването на пломбата не давал мира, пак влязъл в огледалото, брат му се промъкнал до апаратурата и повишил енергията на темпоралното поле до максимална степен. Той сам се ужасил, когато някои от инструментите изпаднали, жичните съединения се стопили и накрая самото огледало експлодирало. Полето било разрушено и по-старият брат, когото огромната енергия на транспортьора била запратила в някаква твърде отдалечена точка по линията на времето, изхвръкнал навън и се озовал във времето. Къде точно се намирал, не можел да каже никой, дори самият той, но трябва да е било в миналото, защото бил започнал движението именно в тази посока.
Когато нещастният случай станал известен, в двореца настъпило голямо оживление. Изказали се опасения, че ужасната случка може да има политически последици. Едва сега всички узнали какво били вършили двамата принца вече от години; всички проклинали опасните игри на оня побъркан стар физик и фаталното му наследство — и чакали.
Ала дните станали седмици, седмиците се превърнали в месеци, вече минала цяла година, но от изчезналия принц нямало и следа. Тогава кралят обявил дворцов траур, защото никой не можел да си представи кога и как младежът отново ще се появи. Никой освен брат му, разбира се, който не можел да се освободи от гузната си съвест и живеел в непрекъснат страх, че жертвата на коварния му атентат някой ден все пак ще изникне отнякъде и ще му потърси сметка. Вече не смеел да спи на загасена лампа, стряскал се сред кошмари, целият облян в пот, тръпки го побивали при всеки непривичен шум, ставал все по-нервен и припрян, имал измъчен и уплашен вид, отнасял се несправедливо и недостойно към подчинените си и не се доверявал никому. Всичко това го направило по-омразен от който и да било владетел преди него.
— Не беше ли такова и вашето впечатление, Колинс?
— Без съмнение, ваше величество.
— Когато старият крал умрял и младият владетел заел трона, първата му работа била да се залови с възстановяването на уреда, за да бъде застрахован срещу всякакви възможни инциденти. Назначил полицейска част като патрул по линията на времето, която представлявала нещо като лична охрана, пътуваща във времето, за да търси подозрителни следи по линията на времето. Изпратените стражи трябвало да докладват за всичко и да проучат всеки съмнителен белег, стига той поне с малко да показвал някаква опасност, заплашваща негово величество. Най-висшата задача на тази част била запазването сигурността на краля при всички обстоятелства и по всяко време. Небрежността и лекомислието на патрула особено в началото станали причина за голям брой фрактури, които пък, от своя страна, изисквали цяла армия от учени и стражи, за да ги закърпят. Историческата плетеница не претърпяла големи увреждания благодарение на пломбите, поставени на някои места, които стражите приписвали на една властваща в бъдещето сила, наречена от тях ВАЙС, понеже пространството зад огледалото на пломбираните места било бяло, и не позволявало нито стартиране, нито кацане. Ала инстанцията, направила тези точки недостъпни, съвсем не била част от бъдещето — те в същност били дело на стареца, който с мъдра предвидливост (или може би трябваше да кажа: понеже добре познавал хората около себе си) ги бил поставил на определените места, а Вайслингер пък се научил да ги премества. Както в бъдещето, така и в миналото старецът бил извършил огромна по мащаби работа, която трябва да му е коствала десетилетия.