— В това последното, ваше величество, ми позволете сериозно да се усъмня.
— Е, стига, Колинс, никога не е късно. Може би ще ви се удаде да се запознаете с него.
— Но, ваше величество, не ви разбирам…
— Проявете търпение! Изслушайте най-напред моята история. Но след това ще трябва да признаете, че твърде бързо сте се оставили да ви направят мат.
— Ако позволите, ваше величество, аз цял изгарям от очакване, защото все повече виждам, че съм изпълнил задачата си много по-лошо, отколкото първоначално си мислех.
— Да, тук сте прав, Колинс. Вие играхте безобразно, лекомислено и объркано.
— Моля за кралската ви милост, ваше величество.
— Е, добре, добре! Съперникът ви също не беше лесен. Но нека караме напред. ШВАРЦ3 почти беше спечелил победата, дяволска работа! На ход беше ВАЙС… но почакайте! Откъде да започна? Най-добре от деня, в който… И така, слушайте внимателно! Беше вечер…
Беше вечер. Нощният пазач току-що известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили среднощния покой, и видя, че от каретата слязоха двама мъже и завързаха разговор със съдържателя на „Червен вол“, който бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости и да ги въведе в странноприемницата. Но двамата чужденци очевидно не възнамеряваха да влизат вътре и да се възползват от услугите му, а заприказваха с него на самия праг. Изглежда, имаха доста въпроси и комай търсеха някого в града, защото на няколко пъти стопанинът посочи насреща, към къщата на майстора, като кимаше утвърдително. Чужденците също така погледнаха неведнъж към нея и се озърнаха, за да изучат добре площада и околната обстановка. Сетне се сбогуваха, със съдържателя, пъхнаха в ръката му една златна монета и се упътиха право към къщата насреща.
— Аха — лукаво рече майсторът и внимателно притвори кепенците, — ето ви и вас най-сетне.
Той бързо взе няколко инструмента от масата и ги скри в чекмеджето. Извади няколко чертежа, разстла ги, огледа още веднъж стаята и зачака. Когато на вратата се похлопа, той се забави малко, сякаш се колебаеше, но после стана от мястото си, пристъпи към прозореца и подвикна полугласно в тъмнината:
— Хей, кой е там?
— Майсторе, прощавай, че те безпокоим толкова късно. Пътищата са много лоши и едва-едва се придвижваме. Странствахме по тия места и чухме за някакъв прочут часовникар на име Вайслингер. Да не би да си ти?
— Да, аз съм Вайслингер. Ала вие ме ласкаете, защото и дума не може да става, че съм прочут. Но елате! Веднага ще ви отворя.
Двамата, изглежда, бяха чужденци, защото говореха местния език с чужд акцент. Вайслингер отиде до вратата и махна резето.
— Майсторе, прощавай още веднъж за безпокойството в тоя късен час. Но времето ни наистина е малко, а ние на всяка цена искахме да поговорим с тебе.
— Не се тревожете, ваша милост, аз още работех. Моля, заповядайте. Извинете този безпорядък, тук рядко се почиства. Не пускам в стаята икономката си, тя е немарлива и ще ми изпотроши нещата. Но заповядайте, седнете! Какво ви води при мен?
— Чухме, че сте изкусен майстор на кукли. На играчки.
— Е, това не е съвсем вярно. Аз в същност съм ковач, но съм конструирал и няколко часовника. Но не искам да крия, че сегиз-тогиз съм се занимавал с направата на малки механични играла, като латерни, танцуващи фигури и други подобни, просто за пътуване във… искам да кажа, за убиване на времето. Трябва обаче да призная, че успехите ми не бяха кой знае какви и ми липсваше особена сръчност. Но простете, милостиви господа, твърде лош домакин съм! Не очаквах посещението ви, тъй че нищо не мога да ви предложа. Но си позволявам да ви препоръчам странноприемницата „Червен вол“, точно срещу дома ми, където сигурно ще бъдете нахранени и напоени както подобава. Самият аз често се храня там. Стопанинът има добра кухня и още по-добра винарна.
— О, не е необходимо! Вече сме вечеряли.
Вайслингер разгледа по-подробно непознатите. Те бяха облечени скромно, ала изискано, носеха черни наметала от скъп плат, тесни панталони и леки, изкусно изработени полуботушки. Оглеждаха внимателно стаята, която служеше едновременно за всекидневна и работилница. Особен интерес проявяваха сякаш към неговите машини, инструменти и измервателни прибори, и най-вече към чертежите, които се намираха по стените и върху масата, но разочарованите им физиономии издаваха, че са очаквали нещо повече.