Наредих на старши пиконосец Уейс да подготви ескадрона за бой, а двамата с ескадронен подофицер Биканер подкарахме още малко напред, след което слязохме от конете и продължихме пеша, докато не видяхме долината отпред. Залегнахме между камъните и огледахме сцената.
От този момент до края на битката ще ви опиша действията толкова точно, колкото мога, защото това, „Срещата между Дамастес а̀ Симабю и младия ясновидец Тенедос при битката на прохода Сулем“ е една от най-известните сцени в новата история на Нуманция, позната е на всички от многобройните платна, песни, разкази и стенописи и е представена или по глупав, романтично нелеп начин, или до такава степен изпълнена с темата за „Великото знамение“, че може да мине за религиозна церемония. Само последната ни битка, на плувналото в кръв бойно поле на Камбиасо, се изобразява по-пищно.
Да започнем с фактите на битката. От едната страна имаше може би около шестстотин Планински воини, а от другата — по-малко от триста и петдесет нуманцийци. За сражение в Пограничните земи мащабът си беше съвсем приличен, но едва ли чак сблъсък „от хоризонт до хоризонт“, както го изобразяват.
Не видях никакви неспокойни богове, които да прехвърчат над бойното поле, нито демони, които да се бият на едната или другата страна. Нито са се мяркали някакви магически пратеници, които да ме умоляват да побързам, за да спася „бъдещия император“.
Най-сетне, не забелязах никаква величествена фигура на чародей, застанал сред руини и мятащ гръмове и мълнии, все едно че се е превърнал във въплъщението на самата Сайонджи.
Това, което видях, беше една гола полупустинна долина, тук-там обрасла с трънливи храсти и по някоя кръпка разорана угар, която можеше да се нарече земеделска земя. Река Сулем се виеше през тази долина и пътят я пресичаше през един брод.
Точно там беше засадата. Оттатък брода лежаха мъртви два слона, а зад тях се бяха присвили нуманцийци и ги използваха за укритие. Виждаха се четири коли, едната на отсрещния бряг, друга обърната във водата, а другите две на отсамния бряг. Другите два слона бяха клекнали до тези коли и пазачите им се мъчеха да ги успокоят.
По дирята на опърпания керван се виждаха пръснати трупове на коне, волове и хора. Но все още имаше живи нуманцийци — не се даваха и продължаваха да се бият.
Погледнах за врага и най-накрая видях някакви планинци, добре маскирани зад скалите на другия бряг. Надолу по течението забелязах друга група газещи през реката туземци — канеха се да обкръжат хората на Тенедос.
— Не е зле, сър — каза подофицер Биканер. — Изчакали са групата на гадателя да навлезе в брода, когато ще са най-объркани, ще ги е страх конете да не се подплашат и да побегнат и тогава ги удрят здраво. Ама аз ако я бях направил засадата, нямаше да им дам да припарят до реката, щото тези, дето оцелеят, да ги накарам да се побъркат, че само са я помирисали, без да могат да я опитат — огледа отново и цъкна с език. — Тия май не са най-добрите планинци, дето съм виждал. Не виждам да са оставили резерв.
— Много добре, ескадронен подофицер. Сигурен съм, че ви чака голямо бъдеще като планински бандит — казах бодро. — Заделяш една колона със старши пиконосец Уейс да се оправят с прехвърлящите реката. Останалите бием по главната сила. Право надолу до пътя в тръс, после ходом през реката, не ми изглежда да е повече от едно копито дълбока, и атака във формация клин, на сигнал с рога. Сечем през тях, ей там — посочих, — обръщаме и ги забърсваме. Групата с посланика не ни интересува — само ще ни забавят.
Ескадронен подофицер Биканер не отговори. Изгледах го.
— Сигурен ли сте, че нямате други заповеди, сър? — попита той равнодушно.
Бас слагам, че съм се изчервил, но не му се сопнах: лудостта на боя още не беше ме хванала.
— Какво пропускам?
— Погледнете по-внимателно, сър. На бойното поле има магия.
Напрегнах се и едва сега видях мъглата, стелеща се от брода, нещо, което можеше да се вземе за вълни от топлина или даже за тънък облак прах. Бях го виждал само веднъж, на една демонстрация в лицея. Тази „мъгла“, думата не го описва много добре, но по-точна не ми хрумва, сякаш се вихреше около трупа на слона най-близо до вражеските позиции. Недалече от него имаше бял кон, пронизан с три или четири копия.
Отдолу се разнесоха викове и видях как нуманцийците се надигнаха и пуснаха залп стрели срещу нападателите си. В средата им се виждаше невъоръжен мъж, който махаше с ръце, правеше заклинание. Спомних си думите на капитан Мелет, че генералният посланик-губернатор е ясновидец-чародей и се зарадвах, че Тенедос явно все още е жив.