Канеше се да продължи, но един от часовите извика, че колоната на капитан Мелет идва, и след няколко минути облаците прахоляк се вдигнаха достатъчно, за да ги видим всички.
Не бях очаквал пехотата да пристигне преди следващия ден, но капитанът ми обясни, че се е засрамил от бързината ми и накарал войниците си да продължах в марш наскок, като разрешил да се возят на смени в колите, за да отдъхват, и рискувал да попаднат на засада, като започвал марша час преди съмване и спирал час преди мръкване.
— Реших — каза ми, — че ходът ни ще е неочакван и планинците няма да имат време да ни устроят клопки, и така се оказа.
Целият следващ ден мина в уреждане на банални лагерни неща и организиране реда на похода. През цялото време разсъждавах над думите на ясновидеца Тенедос. Не съм от бързо мислещите — всички го знаят. Но обмислям нещата дълбоко и с голямо усърдие, докато всичко не ми се изясни. Казаното от Тенедос обаче все още ме озадачаваше дори когато слънцето изгря и потеглихме към Саяна.
След като вече нямаше за какво да се бърза, можехме да се придвижваме според обичайната практика и логика, с флангова защита на по-открита местност и като пращахме предни патрули на всеки хълм, преди колоната да мине покрай него. Местността вече не беше толкова стръмна, не толкова начупена, тъй че качването и слизането от височините отнемаше по-малко време и скоростта беше приемлива.
Първите две села, през които минахме, бяха като първото: изоставени, само с малки деца, жени и старци. Племената наистина крояха нещо и се надявах да е по-дългосрочно и мащабно от намерението да унищожат командата ми.
Третото село беше като първите две. Почти. Лайш Тенедос яздеше отпред до мен, на Рабит. Не мога да кажа дали чух нещо, но по някаква причина се обърнах и видях, че иззад някаква стена се появи едно момче, опънало стар лък, голям почти колкото него — и се целеше точно в гърдите ми! Нямах време да се сниша встрани и вече си знаех, че съм обречен… и изведнъж гнилото дърво се прекърши точно под ръката на хлапето. То извика ядосано и понечи да побегне, но пиконосец Карджан пришпори коня си, спипа го под мишницата, дръпна го нагоре и въпреки че хлапето риташе и се гърчеше като змиорка, го метна на седлото си.
Слязох от коня и отидох до тях. Хванах хлапака за косата и вдигнах главата му, за да му видя лицето.
— И защо искаше да ме убиеш?
— Чъщи! — изруга хлапакът. „Чъщи“ е много гадна дума на един от планинските диалекти и общо взето означава мъж, който е спал с майка си. — Чъщи Нуманциян! — каква по-основателна причина да му трябва?
Тенедос се изсмя.
— Лъвското пале винаги мисли, че е пораснало, нали?
— Да го убия ли, сър? — изръмжа пиконосец Карджан и посегна към камата си.
— Не. Пусни го. Не убивам бебета.
Войникът се поколеба, но се подчини и бутна момчето от седлото. Би трябвало да се пльосне на земята, но то се изви във въздуха и стъпи на крака. Остана присвито, досущ като хванато в капан зверче.
— Върви си — казах му. — Като решиш да пробваш пак, не забравяй да използваш смазан лък, а не да вземеш тоя на дядо си, дето е съхнал на стената цяло поколение.
Заради тоя съвет хлапакът ме заплю в лицето, духна и се скри по една от кривите улички още преди да съм успял да изтрия плюнката.
— Ето как отвръщат на милостта из тези планини — подхвърли с иронична скръб Тенедос. — Може би все пак трябваше да го убиете, легат. Палетата порастват, стават лъвове и са дяволски опасни, щом тръгнат на лов.
— Може и да сте прав — отвърнах, откачих манерката от седлото на Лукан и измих лицето си с шепа вода. По изражението на пиконосец Карджан забелязах, че е напълно съгласен за това. — Но ще рискувам момчето да запомни какво направих и може би, когато порасте, ако порасте, което изглежда малко вероятно по тези земи, ще върне на някого това благодеяние — погледнах Карджан. — Не си прави труда да ми показваш какво мислиш за тази идея, войник. И ти благодаря, че беше толкова бърз. Следващия път трябва да реагирам малко по-ловко.
Спечелих си усмивката на брадатия конник и продължихме по пътя си. Планинците наистина си бяха едни и същи. Никакво съмнение нямаше, че жените и старците горят от желание да стиснат кама, стига някой от нас да се окаже с гръб към тях, дори само за минутка. После щяха да им трябват още две минутки да оплячкосат трупа.
Проходът постепенно се разширяваше, хълмовете от двете страни станаха ниски и полегати, тъй че стига да подхождахме предпазливо към крайпътните оврази, прорязали околността като белези от нож, щяхме да си спестим изненадите от внезапно нападение.