Освен това, както си личи от името ми, съм от затънтената провинция Симабю. Някои сигурно не са много запознати с какво е прочут народът ми, нито с многото шеги, които се разправят за нашия мързел, непостоянство, тъпота и мудност. Да речем, че една шега е достатъчна да го опише: тази за симабюеца, дето седял до съмване до прозореца в първата си брачна нощ, понеже гадателят, който извършил бракосъчетанието, му казал, че това ще е най-дивната нощ в живота му.
Между другото тези приказки не се разправят в присъствието на симабюйци повече от веднъж, тъй като освен всичко друго имаме, съвсем заслужено, репутацията на хора, които много лесно се ядосват и не прощават, щом ги ядосаш. Аз лично съм изкарал много наряди в чистене на конюшните в лицея заради това, че съм отвръщал на подобни „шеги“ с юмрук.
Мъжете в семейството ми винаги са били войници, служещи или на провинцията ни, или, по-често, на Нуманция, и никога не са забравяли времената, когато държавата ни наистина е била държава, с крал, все едно колко зъл, вместо някаква сбирщина полунезависими провинцийки, всяка от които се управлява много зле и търси първата удобна възможност да навреди на съседа си.
Бяхме богати земевладелци. Имението ни покриваше много левги хълмиста гора. Земята се обработваше от свободни селяни, свързани отпреди много време със семейството ми, тъй като в Симабю няма много роби. Не че се противопоставяме на робството, след като всеки човек, който не е прекалено глупав, знае, че когато Колелото се завърти, един роб може да се прероди като господар, тъй че някакъв си живот, изкаран под бича, не значи кой знае какво и душата може само да се научи какви грешки е допуснала, за да бъде наказана така.
Чифликът ни не представляваше толкова къща, колкото порутена крепост, построена преди поколения от основателите на рода ни, които с помощта на меча и на войнишката си пенсия изсекли имението от горите, защитавайки го от дивашките племена, които вече са се отдръпнали далече в планините. Там вече никой не може да ги безпокои, защото са въоръжени не само с дивашкото си коварство, а и с тъмната магия, която изтръгват от земята и която е благословена от самата Джайцини.
Дори и с малкото пари в ковчежетата фамилията ми си живееше добре, тъй като отглеждахме всичко нужно за трапезата и си имахме достатъчно стада животни, най-вече зебри, дребен рогат добитък и полудиви едри бикове, използвани за теглене на товар и за оран, до които можеха безопасно да се приближат само малките дечица и пастирите. Един-два пъти в годината през земите ни минаваше търговски керван и си набавяхме, главно чрез размяна, някои нужни стоки — платове, подправки, желязо — неща, които не можехме да извадим от земята си.
Бях най-малкото дете след трите си сестри. Бил съм, както казват, много хубаво бебенце и така, в едно нормално домакинство, най-вероятно щях да отрасна като глезено, крехко и уязвимо хлапе.
Баща ми обаче не можел да допусне такова нещо. Беше преживял много битки по Границите и въпреки че нямаше високопоставени приятели, или „жреци“, както ги наричат военните, беше успял да стигне до капитански ранг, преди да загуби единия си крак и заради това да се принуди да се пенсионира след прочутата битка при Тиеполо, за най-голяма ирония не срещу чужд противник, а между даранците и сънародниците ни нуманцийци, калийците.
Та той настоя да започна войнишка кариера. Което означаваше да живея повече на открито при всякакъв климат, от Жаркото време, когато мозъкът ти направо се опича, до тайфуните на Дъждовното време, които може да те удавят. Едва петгодишен ме преместиха в една от пристройките на имението, къщичка само с две стаи: спалня и баня. Трябваше да стане моята светая светих и никой не можеше да стъпва там без мое позволение. Нямаше да имам слуги и от мен се очакваше да превърна обраслата с диви лози и потънала в мръсотия съборетина, за която подозирах, че е служила за обор, в квартира, подходяща за войник и за офицер от главата до петите.
Понечих да възразя, но само погледнах строгите очи на баща ми зад гъстата, преждевременно побеляла брада и разбрах, че няма смисъл. С ругатни, дори с рев, се хванах да търкам и да чистя. След това с няколкото медни монети, които ми даде баща ми, трябваше да спазаря мебелите си — тесен дървен нар, малък скрин и гардероб без врати. Татко ми даде и една стара олющена маса — двама от слугите едва я домъкнаха в стаята ми.