Не допускаше да се разхайтвам. Всеки ден проверяваше стаите ми и от резултата зависеше какво ще ми се позволи да правя този ден.
Всичко това, знам, може да създаде впечатлението, че е бил тиран над тираните, но не беше. Не помня някога да е вдигал ръка нито срещу мен, нито срещу сестрите ми или майка ни, Серао.
Обясняваше действията си така:
— Ти си моят син. Единственият ми син. И искам да се научиш да си силен. Знам, че ти предстоят изпитания, и макар че те ще укрепят мишците ти, трябва да имаш и вътрешна сила. И най-малкото вълче трябва да се научи да хапе, преди глутницата да го приеме и да започне да го учи на лов.
Много по-късно, когато и аз се влюбих истински, разбрах колко близки са били двамата с майка ми. Тя беше дъщеря на дребен местен гадател, известен с добрите си заклинания и с това, че отказвал да прави магия, която може да навреди някому, колкото и да е лош. Знам, че баща ми е можел да си намери много по-богата жена — в провинцията ни войниците се ползват с добро име и много земевладелци с гордост са щели да дадат дъщеря си на военен, особено ако е родом от същия край и не е безимотен. Но баща ми каза, че когато за първи път видял Серао да помага на баща си в благославянето на зърното във Ведрото време, разбрал, че не иска друга.
Беше кротка, мила жена и когато се оженили, сключила договор с баща ми: всичко, което става извън дома, е негова отговорност, а за нещата вътре решава тя. Този договор се спазваше стриктно, макар че помня случаи, когато някой особено некадърен готвач или пиян слуга караше единия или другия да се изчерви и с мъка преглъщаха думите, които напираха да излязат.
И двамата ги обичах много, и се надявам въртенето на Колелото да ги е издигнало до висините, които заслужават.
Колкото до сестрите ми, няма много за разправяне. Карахме се много и се обичахме много. След време си създадоха добри семейства — едната се омъжи за селски пристав, другата — за доста богат земевладелец, а третата — за войник от местното опълчение, за когото чух, че стигнал до флаг-сержант и сега управлява семейните ни имоти. И трите бяха благословени с деца. Повече няма да говоря за тях, защото животът им беше щастлив, но недокоснат от пръста на историята. Боговете ми позволиха да им пратя злато, докато бях богат и могъщ, и им отредиха безопасен и удобен живот в неизвестност, когато двамата с император Тенедос стигнахме до своя крах.
Казвали са ми, че повечето момчета преживяват време, когато искат да станат едно или друго, или трето, от могъщ чародей до водач на слонове или златар, или кой знае какво. Умът ми никога не се е заплитал в такива кълчища. Винаги съм искал да стана това, за което мечтаеше баща ми: войник.
На първия ми рожден ден ме занесли при един заклинател, когото баща ми особено почита, и го помолили да хвърли костите и да отгадае бъдещето ми. Магът ги хвърлил веднъж, че дваж, че три пъти, и казал на родителите ми, че съдбата ми била мъглява. Можел да види само, че ще стана воин, могъщ воин, и че ще видя земи и ще извърша дела, невъобразими за затънтения ни край.
За баща ми това било достатъчно. А и за мен, когато ми го казаха.
Малко преди да се спомине преди няколко години, майка ми каза, че магьосникът завършил предсказанията си с едно леко предупреждение. Помнеше съвсем точно думите му:
— Момчето ще язди тигъра известно време, но после тигърът ще се обърне срещу него и ще го разкъса. Виждам голяма болка, голяма скръб, но също така виждам, че нишката на живота му продължава. Но за колко по-нататък — не мога да кажа, защото след този момент около ума ми се завихря мъгла.
Това разтревожило майка ми, но не и баща ми.
— Войниците служат, войниците загиват — казал той и свил рамене. — Ако това е жребият на сина ми, така да бъде. Непроменимо е и е все едно да принесеш жертва на Умар Създателя и да го накараш да се върне на този свят, да хване Айрису и Сайонджи за ръчички и да се занимава с нашите скърби.
Майка ми разбрала голямата мъдрост в думите му и престанала да се безпокои.
Като момче бях разбрал някак какви умения трябва да изуча и кои дарби ще ми бъдат ненужни. Учех се да се бия, предизвиквах все по-големи и по-силни момчета от мен в селото, защото така си печели човек уважението. Винаги се изкатервах първи на най-високия клон и скачах от най-високата скала във вира, или дотичвах най-близо до ръмжащия зад оградата бик.