Карджан се озова до мен. Сечеше калийците, а конят му, подивял от битката като него, биеше с копитата си. Минах зад него, измъкнахме се от мелето и фаланга нуманцийски конници препусна към нас. Така се отървах, излязохме на чист терен, изревах заповед да обърнем и атакувахме отново.
Драгуните излязоха от леса и атакуваха, а ние излязохме в калийския тил, между тях и убежището на столицата им.
После нямаше нищо освен бели знамена и викове за пощада.
В този ден се спасиха по-малко от двайсет и пет хиляди калийци. Но сред тях беше и Чардън Шир, и неговия майстор магьосник, тъй че войната не беше свършила.
Но се бяхме срещнали с противника на избрано от него бойно поле, воювахме с нова тактика и го бяхме победили с лекота. Дали бяхме тежки жертви, но само сред тежката кавалерия, пехотата на Линърджис и леката разузнавателна пехота. Цената беше приемлива.
Пътят ни към Полиситара вече беше открит.
Престроихме се в другия край на ужасния лес и се приготвихме да продължим.
На другата сутрин най-сетне получих писмо:
Мой прескъпи съпруже,
Безкрайно се срамувам от себе си за това, че не ти пиша. Не мога да предложа оправдания, освен че смъртта на детето ни ме порази по-тежко, отколкото бях допускала, и все едно че самата аз съм мъртва, обикалям без цел и чувствам, че сърцето ми е на камък, не мога да говоря, още по-малко да пиша.
Сега плача и се надявам да ми простиш, защото нямах право да проявявам такъв егоизъм, докато ти, този, който означава за мен повече от самия живот, си също толкова самотен и в ужасна опасност.
Винаги ще съм длъжница на нашата прескъпа приятелка Амиел, която ме извлече от блатото на отчаянието и ми каза каква съм глупачка. Тя ми даде най-голямата утеха, откакто умря синът ни, и се надявам, че заради това и ти ще я обичаш като мен.
Вече разбирам, трябва да продължим напред. Имаме общ живот, който да изживеем, ще имаме нови дни и нови времена. Все още искам дете, искам няколко деца, но сега искам теб, само теб. Искам да усещам как забиваш силно коравия си член дълбоко в мен, да усещам как пръскаш семето си в мен. Искам вкуса ти, топъл и солен в устата ми.
Моля те, опитай се да ме разбереш, Дамастес, както аз се опитвам да разбера себе си. Знам, че съм много млада и много глупава, но все още се уча на любовта. Моля те, продължи да ме обичаш. Твоя съм завинаги, както знаеш.
Тъкмо бях запечатал отговора си на това, усетил как оловната тежест, която носих толкова дълго, се смъква и обзет от надежда, че войната почти е свършила, когато платнището на палатката ми рязко се отвори и Йонджи залитна вътре.
— Пий с мен, нуманциецо — заповяда ми той и тресна на масата ми почти опразнена бутилка бренди.
Отпуших я и само я допрях до устните си, убеден, че както е пиян, изобщо няма да забележи какво правя. Прав бях. Той я награби, пресуши я и измъкна нова от джоба си от вътрешната страна на наметалото.
— Е, какво мислиш за славната ни победа? — провлече ядосано.
— Съжалявам за загубите, които чух, че си претърпял.
— Съжаляваш? Да, нуманциецо, разбира се, че ще съжаляваш.
— Йонджи, защо си сърдит на мен? Нищо общо нямам с това, което стана.
Йонджи ме изгледа навъсено и бавно кимна.
— Нямаш. Така е. Май съм сърдит на всички и на никой. На никой, освен един. Знаеш ли колко хора ги избиха, един по един, тук един-двама, там — отделение? Близо половината ми проклети разузнавачи. Те не са като другите войници, знаеш ли. Време трябва да обучиш един мъж да не иска да излезе и да се развилнее с меча, а да прецени нещата, както е учен, да го каже на другите и тогава да се бият. Повече време, отколкото да направиш кавалерист.
Отпи.
— И защо оня кучи син ми го направи това?
— Тенедос ли?
— Той е единственият кучи син, за който се сещам. Каза ми какво да правя и го направих. Направих го, без да споря, а знаех какво ще стане. Проклетият му кучи син.
— Какво трябваше да направиш? — попитах. Мъчех се да съм дипломатичен. В такова настроение Йонджи обикновено търсеше да се бие, а знаех, че Планинските воини рядко използват юмруци, когато си решават споровете. Макар да беше пиян, не бях убеден, че ще мога да го надвия с нож. — Той каза, че ще ви използва за отвличаща маневра, да прикриете драгуните.
— Вярваш ли го това?
— Да.
Йонджи ме изгледа много навъсено.