— Щом искам да действа срещу Чардън Шир, трябва да съм готов да докажа своята искреност, или обвързаност може би е по-точната дума — Тенедос помълча за миг, после продължи: — Трябва да му бъде направена известна услуга, от човек, когото обичам. Услуга, която може да означава живота на това лице, иначе силата няма да изпълни желанието ми.
— Значи аз трябва да бъда заложникът?
— Нещо повече. Трябва да проникнеш в крепостта, да нарисуваш един символ в най-вътрешния й двор и да изсипеш в него един еликсир. С това сделката е сключена.
— И междувременно загивам, нали?
— Не е задължително — каза Тенедос, но не изглеждаше много сигурен. — Ако успееш да проникнеш, да направиш каквото се иска, възможно е да остане време да се измъкнеш, стига да не те разкрият.
— А какви са шансовете за това? — червата ми изстинаха. — Между другото, как ще разбера дали този демон или каквото е там, ще си изпълни уговорката?
— Ще бъда откровен. Има вероятност от измяна, но много малка. Колкото до възможността да се спасиш, ще ти дам всички магически защити, които мога да измисля.
— Как ще вляза в цитаделата? Случайно да можеш да ме превърнеш в птичка? Или, като се има предвид обликът на това място, прилеп май ще е по-подходящо.
— Разбира се, че не.
Хвана ме под мишницата, отведе ме до един от прозорците и отвори кепенците. Зимният вятър нахлу и зави около нас, но не му обърнахме внимание, зяпнали към мрачната грамада на няколко мили от нас. Когато Тенедос посочи, вече се бях досетил. Не беше съвсем невъзможно, само почти.
Тенедос затвори кепенците.
— Няма да настоявам за отговора, Дамастес, приятелю, а знаеш колко високо ценя тази титла, защото си единственият, приемлив за мой бъдещ съратник. Дори не си длъжен да ми откажеш. Ако не се обадиш до ден-два, нищо, ще измислим друг начин да измъкнем Чардън Шир.
Почти не го чух. Отворих отново кепенците и погледнах нагоре към крепостта. Спомних си какво ме бяха учили като дете — че дългът на водача е да предвожда в челото, а после си спомних и една поговорка, която бях чул някъде: дългът е твърд като желязо, а смъртта — лека като перушинка.
Лесни думи, трудно значение. Мисълта ми се върна с копнеж към Маран. Отчаяно ми се искаше да кажа „не“ на тази нелепа идея, ала не можех. Нито можех да се съглася. Помислих си дали детето ни нямаше да се роди живо, ако не се бях вкопчил така отчаяно в живота — нещо, което един войник не трябва да прави.
Затръшнах кепенците и се обърнах към чародея.
— Няма нужда да чакате отговор. Ще отида.
Лицето му бавно се озари от усмивка.
— Знаеш ли, Дамастес, изобщо не се съмнявах, че ще се съгласиш. Точно затова ми трябваха цели два дни, за да събера кураж да те помоля.
Пътят вътре беше, разбира се, през срязаната от мълниите пукнатина в стената. Щом се покатерех горе, трябваше само да избягвам стражите по бойниците, да се спусна долу по стената, през всичките там неизвестни препятствия, да изпълня задачата на Тенедос и след това по някакъв начин да успея да избягам.
Мимоходом смятах също така да сложа край на войната, болестите и глада.
Реших, че ще трябва да взема с мен още трима други тъпаци. Първият беше Карджан. Казах му какви са ни шансовете и той сви рамене.
— Сър, колко пъти, откакто ви познавам, сме си умрели и отписани? Почнах да свиквам вече. Освен това, ако се измъкнем, такава история ще се получи, че ще ми купува пиенето цял живот.
— Щом идваш, трябва да тръгнеш като старша пика — казах аз. — Колкото по-голям е чинът на умрелия, толкова по-добре.
Карджан изръмжа, после се ухили.
— Все ще се възползвате, сър, нали?
— Все.
Отдаде чест и излезе.
Един.
Не можех просто да кажа на домините, че ми трябват още двама души, защото знаех, че ще ме залеят с доброволци. Докато обмислях какво да правя, Карджан се върна. Зад него се изтъпани туловището на Свалбард, огромния мълчалив кавгаджия. Зарадвах се, че го виждам с нашивки на старша пика.
— И той идва — каза ми Карджан.
— Пиконосец Карджан каза ли ви какво се каня да опитам?
— Каза ми, сър.
— Наясно ли сте, че няма никакви шансове да оцелеем?
— Това не го вярвам, сър.
Вторачихме се един в друг, мълчаливо. Пръв отклоних погледа си, разбрал колко безсмислено би било да казвам нещо повече.
— Добре. Оставете ескадрона си и се пренесете в щаба ми.
— Благодаря ви, сър.
И напусна.
Двама.
Третият беше домин Биканер, който настоя в името на боговете, че имал право да дойде, след като толкова дълго сме служили заедно и след като знам много добре за какво го бива. Отказах му категорично. Пиконосците имаха нужда от него. Започна да спори и се наложи да му заповядам да млъкне и да се разкара. Замислих се кого да поканя, за да попълни самоубийствения ми екип, когато генерал Йонджи нахълта в палатката ми, без дори да почука.
— Разбирам, приятел, че си намислил нещо изключително тъпо.
— Много точно се изрази. Как разбра?
— Никога не задавай този въпрос на човек, който е бил най-добрият крадец на пилци в селото си още преди да може да измине пет крачки, без да падне. Искам да знам защо не ме потърси?
— Защото си проклет от боговете генерал.
Йонджи се изплю на пода на палатката ми и надигна пояса си. Ножът изведнъж се озова в ръката му, а поясът стана на две парчета. Хвърли го и го стъпка с пета.
— Вече съм само Йонджи от Планините.
Изпсувах го и той ми го върна. Казах му, че е нагъл, а той ми каза да си държа езика зад зъбите, щото един кайтец нямало да позволи на никого, дори на генерал, да му говори така. Особено ако е нуманциец.
— Знаеш ли, че мога да повикам стражите или да кажа на Тенедос, и да те държат окован във вериги, докато се върна?
— А ти мислиш ли, че още ще си тука, докато дойдат? Слушай, тъп симабюецо. Дошъл съм да се уча на чест, нали така?
— Честта не означава глупост, по дяволите!
— Кой идиот го е казал това?
Ухилих се, без да искам.
— Колкото до чародееца, майната му — продължи Йонджи. — Мислиш ли, че му се подчинявам, защото ме е страх? Правя това, което искам да правя. Известно време ми беше забавно да водя войници, да се мъча да науча смотаните селянчета да се движат като хората по чукарите. Сега ми е забавно да правя нещо друго. Сега искам да се покатеря на тая крепост и да видя какво има вътре. Имаш ли нещо против да ме придружиш, симабюецо?
— Откъде знаеш, че се каня да я изкатеря?
— Защото дори ти не си толкова тъп, че да се опиташ да я пробиеш.
Тенедос щеше да побеснее, но:
Трима.