Ръката му посегна към кръста и ножът светна.
— За трети път вадиш късмет, Дамастес.
Не отвърнах нищо. Приказките в бой са за тъпаците и свръхсамоуверените. Камата ми също се озова в ръката ми и двамата закръжихме. Мейлбранч беше по-добър с ножа от мен, но се надявах арогантността му да ми помогне. Не само че беше заговорил, ами не беше вдигнал тревога. Искаше да се окичи със славата, че ме е убил и че сам е сложил край на мисията ни.
Артистите на сцената изобразяват боя с ножове като непрекъсната поредица от замахвалия и мушкания в жизненоважните части на тялото. Много е драматично, но също така — съвсем нереалистично. Истинският бой с ножове завършва още с първото мушкане, когато противникът ти се окаже изненадан и ножът му все още е в ножницата; иначе е много кървава работа — и двамата се секат, мъчат се да осакатят другия, преди да нанесат убийствения удар.
Ножът на Мейлбранч блесна и не успях да се отдръпна навреме. Острието ме перна под лакътя, но за щастие калиецът не успя да среже сухожилията, както искаше. Налетя ми отново, изритах с все сила, кракът ми се натресе под коляното му, той изохка, преви се на две и го посякох. Бях се прицелил в шията, но не улучих; той се превъртя назад и отново се изправи.
— Това е краят ти, Дамастес. Жалко, че няма да доживееш, за да видиш коронясването на Чардън Шир като крал на Нуманция. Може би ще отведа вдовицата ти в леглото си, като компенсация за белега, който ми остави. Мисли за това, Дамастес, докато потъваш в забрава.
Плъзна се встрани, гардът му се отвори за миг и замахнах. Но това беше заблуда — ръката му се стрелна напред, камата ми изхвърча настрани и ножът му изсвистя.
Опитах да отскоча, но се олюлях на хлъзгавите камъни и той ме посече дълбоко във вътрешната част на бедрото. Едва не изревах от болка, но стиснах зъби, паднах, претърколих се и заопипвах за оръжието си.
Но то лежеше на цели пет стъпки от изпънатата ми ръка. Чух пристъпващите ботуши на Мейлбранч. В следващия миг щях да усетя острието на ножа му в гърба си.
Претърколих се, все така с изпъната ръка, и после — невероятно — камата ми се завихри във въздуха и се озова в юмрука ми, и за миг си спомних заклинанието, което Тенедос й бе поставил, след като ни нападна змийският демон.
Мейлбранч вече замахваше към мен, но парирах, стоманата изстърга в стомана, двете му стъпала изхвърчаха нагоре и той падна по гръб. Бях се окопитил и закуцуках към него.
Той замахна и ножът ми сякаш забръмча в ръката ми, все едно че оживя, изби забивката му настрана и разпра гърдите му. Този път видях страха, изписан на лицето му, докато отстъпваше, и започнах да пристъпвам предпазливо към него. Той вървеше заднешком, зад него имаше стена. Озърна се през рамо, разбра, че е заклещен, и се прекърши.
Хвърли ножа си към мен, той се превъртя във въздуха и ме удари с дръжката в гърдите, болезнено, но не опасно. Мейлбранч се обърна и побягна към някакъв коридор. След няколко мига щеше да вдигне тревога. Бръкнах в кесията, докопах едно от оловните кюлчета и го хвърлих по него с все сила.
То го удари по тила и чух как черепът му изпращя. Мейлбранч рухна и остана на място, неподвижен. Изкуцуках до него, изритах го и го обърнах с крак. Лицето му се вторачи в мен, с изписан на него последен ужас. Опипах за пулс. Нямаше.
Третия път наистина бях извадил късмет.
Затичах с все сила назад към желязната врата и вдигнах лоста. Вратата изскърца и Свалбард се блъсна в мен. От Йонджи нямаше и помен.
— Отиде да търси друг път — прошепна здравенякът, после видя трупа на Мейлбранч и попита: — Има ли още?
Поклатих глава и в този момент планинецът се появи на бегом. Видя отворената врата и двама ни и от повече обяснения нямаше нужда. Отпрахме парцали от туниката ми за груби превръзки на бедрото и ръката ми. Не изпитвах нито болка, нито изтръпналост, тялото ми ликуваше от смъртта на врага ми и от дивашката радост от битката. Извлякохме трупа на Мейлбранч в сенките, продължихме по другия коридор и намерихме целта си.
Най-вътрешното укрепление на замъка беше построено много странно, като петоъгълник. Спомних си приказките за жреците и тъмната им магия и се зачудих дали точно тук са извършвали церемониите си. Беше съвсем пусто и напълно разбирах защо е така, при този смразяващ студ и още нещо, което витаеше наоколо. За миг се зачудих как Чардън Шир и хората му могат да изтърпят аурата, която усещах, но изтласках тази мисъл от ума си. Може би не усещаха нищо, а аз усещах, защото бях враг на Кальо. Но нямаше време за разсъждения.