Никой не забеляза как се измъкнахме от селския площад и отидохме в колибката ми, за да се отдадем изцяло на пороците си. Тя, разбира се, казваше истината — имаше много, много приложения на смъртта на копринения червей, за които не бях знаел. Знаех как един грубо изтъкан воал, повече показващ, отколкото скриващ кафявата плът, само с една свещ за осветление може да ти размъти ума.
Ала до тази нощ не знаех нищо за докосването на копринения камшик или как копринените връзки могат да накарат страстта на една жена да изригне.
Отдъхвахме си, притиснати един в друг и лепкави от любов, когато тигърът изръмжа.
Тялото й се напрегна до мен и тя прошепна:
— Може ли да влезе?
Честно казано, не знаех. На прозорците имаше железни решетки и бях сигурен, че не може да се извадят. Вратата беше масивна, тежко обкована и залостена, но бях виждал тигър да убива теле с един удар на лапата и после без усилие да го вдигне с челюсти и да прескочи девет стъпки висока ограда.
Благоразумно излъгах.
Чухме как тигърът закрачи покрай стените и дъхът й се учести. Членът ми отново се вкочани, превъртях се отгоре й, краката й се надигнаха, натиках го и заблъсках, слабините й се тласкаха в моите, тя изви гръб и стисна задника ми, а звярът отвън ревеше с цяло гърло в нощта, заглушаваше крясъка на маймуните и удавяше вика й, докато телата ни не се сляха в едно, и не се излях в нея.
Изчакахме утрото, преди да я върна при фургона й, стиснал кривак в едната ръка. Видяхме отпечатъците от лапите на тигъра в калта — беше си заминал отдавна. Тя ме спря, щом наближихме фургона, и се изкикоти в ухото ми:
— Няма нужда да им казваме как точно си се борил с тигъра.
И посочи гърдите ми. Видях белезите от ноктите и зъбите й, а знаех, че под препаската ми има и други.
Изсмя се отново, целуна ме и си отиде.
Деня изкарах в джунглата, далече от семейството. Понякога си мисля за тази жена и й желая добро; надявам се Джаен да я е направила щастлива и да я е дарила с дълъг живот; а на мъжа й — повечко мехове с вино за наочници.
Тъй че любовта е един великолепен приятел, но да си прекарваш свободното войнишко време, като се правиш на разгонен нерез всеки път, щом се появи някоя жена на левга околовръст — това не. Не само съм избягвал неприятностите, но и болестите. Баща ми веднъж каза, в едно от редките си споменавания за секса и след като се увери, че майка ми и сестрите не са наблизо да чуят:
— Някои ще си набутат паламарката там, където и шипа на бастуна си не бих пъхнал.
И определено беше прав.
Чувал съм също така да казват, че когато един мъж прави любов, кръвта му нахлува в долната половина на тялото и това обяснява защо мъжете не могат да чукат и да мислят едновременно, което звучи доста логично. Джаен ми е свидетел, че по това обвинение съвсем не съм невинен. Но стига толкова по тази тема.
Всичко дотук може да звучи като самохвалство, но нямам намерение да е така, защото си имам и много слабости, което би трябвало да е очевидно предвид положението ми тук, на този самотен остров, като изгнаник, който може да очаква, че само смъртта ще направи участта му по-добра, като му даде шанс да се върне на Колелото и да изкупи деянията си в друг живот.
Не си падам много по четенето и не проявявам особен интерес към удоволствията, произтичащи от слушането на предания, от схоластични дебати или гледане как разни глупци изобразяват човешки дела. Живопис, скулптура, разни такива неща мога да похваля, но в думите ми няма да се съдържа и капка искреност. От изкуствата ме трогва само музиката — от свирнята на някое хлапе на дървена цафара до певеца, акомпаниращ си сам на струнен инструмент или сложната дворцова симфония.
Философия, религия, етика — тези неща ги оставям за по-мъдри глави от моята.
Преди време щях да кажа, че най-големият талант е онзи, който според Лайш Тенедос е най-важният. Бях дарен с добър късмет, нещо, което войниците винаги трябва да носят със себе си.
А сега?
Това гордо твърдение сигурно се е оказало шега, такава, която би накарала бога-маймуна Вачан, бога на глупците и бога на мъдростта, да изпищи от смях и да прави задни кълбета злобно ухилен.
Още едно нещо, което научих от баща си, беше винаги — винаги — да се подчинявам на семейния девиз: „Държим на верността“. Когато положих клетва за вярност пред Лайш Тенедос, много преди да поставя короната на главата му, беше до смърт. Иронията е в това, че клетвите ми към него така и не бяха зачетени по достойнство. Но все едно, за този грях да си отговаря Тенедос.