Малко преди да навърша седемнайсет, вече знаех, че ще вляза в армията. Предполагах, че ще отида до най-близкото място за набор и ще взема заплатата на обикновен войник. Ако се трудех здраво и упорито, някой ден може би щях да стигна до офицерски чин и може би да свърша службата си с ранга, до който бе стигнал баща ми. Това беше най-високото, за което си мечтаех, или поне колкото мога да си призная. Разбира се, винаги е съществувал онзи величав размах на въображението, водещ до празната надежда как изведнъж ще те забележи генералът и ще те повиши на бойното поле. Но честно казано, знаех си, че по-вероятно е да свърша кариерата си като обрулен от службата сержант, каквито виждах от време на време из селата. Още по-вероятно беше да ме вземе Айса на плувналото в кръв бойно поле или в казармите от някоя болест, която всички войски мъкнат със себе си покрай лавкаджиите и курвите.
На теория трябваше да мога да кандидатствам в някой от лицеите, произвеждащи офицери, тъй като семейството ни беше достатъчно знатно. Но старата поговорка си е в сила и семейството ми, както и целият район на Симабю, беше далече от погледа и от ума на властниците, управляващи армията от Никиас.
Беше ми все едно. Предполагам, че това може да мине в списъка на недостатъците ми, но никога не съм ценял високо човек само защото въртенето на Колелото го е направило син или дъщеря на влиятелно семейство. Всъщност въпреки предишните ми титли и брака ми, да се събирам с такива хора винаги ме е изнервяло, макар да съм се научил да го прикривам.
Много по-удобно се чувствам в казармените бараки, в палатките на лагера, на лов или в някоя обикновена кръчма и с хората по тези места, отколкото с достолепните особи в двореца.
Тъй че мисълта, че ще бъда прост копиеносец или стрелец, нито ме притесняваше, нито ме караше да се срамувам, макар да смятах, че мога да се докажа като достатъчно добър конник, за да ме приемат в кавалерията.
Но късметът отново се намеси.
Баща ми може и да нямаше „жрец“, но някои хора явно му дължаха услуга — например един пенсионирал се домин, казваше се Рошанара, някогашен дивизионен командир на баща ми в Тиеполо. Не знам какви подвизи е извършил баща ми навремето — никога не ми е раздувал приказки за службата си, — но явно са били паметни.
Един ден, само няколко месеца преди да облека униформата, в имението ни пристигна пратеник. Носеше свитък, който, след като печатът беше счупен и го прочетохме, ми предлагаше назначение в „Лицея на конника“ близо до Никиас.
Този лицей се смята за най-елитното от многото военни училища; приемат се само синове на много богати благородници и издънки на офицери с много висок ранг и особено добри връзки.
Нямахме представа как е могло да стане това. Баща ми каза, че някога пазели по пет места за кадети от всякакви кандидати, но след като не бях изпращал писмо в лицея, това беше невъзможно.
Обяснението, разбира се, се оказа домин Рошанара — писмото му пристигна със следващата поща. Съобщаваше, че не само ме е упоменал в лицея като подходящ кандидат, тъй като няма свои деца, нито деца на приятели, които да взима достатъчно на сериозно, за да ги препоръча, но че също така е заделил сума, достатъчна да се издържам, докато завърша. Забелязах как мустаците на баща ми настръхнаха, но продължи да чете доста немощното обяснение на домин Рошанара как чул, че реколтата в Симабю била много лоша и че това трябвало да се приеме не като благотворителност, а като начин да се подсили армията, която двамата толкова много обичали.
Баща ми не остана никак убеден и мисля, че се канеше да избухне и да изръмжи нещо от сорта как това щяло да е последният скапан път, когато е спасил топките на някой скапан началник, когато майка ми го изведе от стаята. Не знам какво му е казала, но когато се върнаха, записването ми в Лицея на конника беше уговорено.
Учението ми щеше да започне след Ведрото време, когато войниците се връщат от полева служба, тъй като кампаниите в Родитбеното време и Жаркото време не са обичайна практика. Чакаше ме дълъг път, тъй като Симабю е далече от Никиас. Краткото време дотогава прекарах с баща си, за да ме научи на всички подробности, които помнеше за лицея. Въпреки че самият той не беше служил в такъв лицей, а в тренировъчно училище в провинцията, беше слушал много приказки от офицери, които все смятали, добави той кисело, че най-щастливите дни от живота им били минали там.