Най-сетне денят дойде и яхнах коня, който си бях избрал, Лукан. Не ми беше любимият, но беше доста млад, само на пет, и се надявах, че ще ми служи дълго. Взех и още един кон, Рабит, и две мулета за багажа.
Стигнах до завоя на пътя и се обърнах да махна за сбогом и за последен път да погледна дома си. Беше горещо, но мъглата в очите ми не бе от слънцето. Баща ми, майка ми, сестрите ми… всички слуги в семейството ни, всичките ми приятели от селото, всички бяха там. Запечатах си ги в паметта като художник, който поглежда за последен път моделите си, преди да забърза към триножника си, все едно че нямаше никога повече да ги видя. И всъщност почти така си стана.
Връщал съм се в Симабю само два пъти, за погребалните ритуали на родителите ми. Понякога бях на половин континент разстояние, друг път се оказвах невъзможно зает, по-късно се оказа неразумно заради сигурността на сестрите ми. Това не е пълната истина — неведнъж ми е оставало достатъчно свободно време, което да прекарам у дома, вместо някъде другаде.
Но не го направих и не знам защо.
Може би защото щеше да е все едно да се върнеш към една мечта само за да разбереш каква гола измислица е била всъщност.
5.
Лицеят на конника
Двете ми години в лицея започнаха с хоровия, гръмогласен, циничен и несекващ рев заради непоправимата ми некадърност, от страна на корави бивши кавалеристи, старши пики, ескадронни командири и така нататък, избрани заради гаднярството си, яките си дробове и острите очи, които можеха да видят петънцето кал на униформата ти или капката тор на копитото на коня чак от другата страна на плаца.
Скоро бяхме разнебитени достатъчно, за да бъдем приети с огромна неохота и войската да започне да ни изгражда в желания облик.
В класната стая полагах големи усилия, но така и не стигах до оценка над средната. Някои курсове ме правеха разноглед, например „Войнски етикет“ и „Парадни церемонии“. Щяха да са съществени за кариерата на някое пърхащо адютантче на генерал, но едва ли исках да изкарам живота си точно по този начин. С математиката се справях горе-долу прилично, стига преподавателят да успееше да ме убеди в ползата й на полето. Все още мога да пресметна в рамките на половин пръст височината на планински връх, който трябва да щурмувам, като се отчете разстоянието и наклонът, но да разсъждавам над прелестта на чистите числа, които уж отразявали отношението ни с вселената, ами, според мен това е по-подходящо за жречески брътвеж и важността им я оставям за храмовете.
Един курс, който си спомням добре, беше „Бойната магика“. Преподаваше ми я не магьосник, което ми се стори странно, а щабен офицер, който ни съветваше да не дремем по време на лекциите му и да не го тормозим с неудобни въпроси, освен ако много не държим първото ни назначение да се окаже на Острова на забравените, за който всички знаехме, че се намира някъде между Изгубеното и Никъде. Първия ден ни обясни, че имал малко от Дарбата и затова го били избрали. След което дообясни, че армията смятала за важно курсът да се преподава от „реалист“, а не от някой схолар със замъглен ум, който ще ни тъпче с безполезна теория и безсмислено дрън-дрън.
В неговите лекции научихме какъв е армейският възглед за тавматургията. Тя е важна, но едва ли чак съдбоносна, доколкото се прилага от двете страни, обясни офицерът, старши капитан. Армията ще влезе в битка и магьосниците, които я придружават, ще почнат да хвърлят заклинания за объркване и страх, ще се мъчат да повлияят на времето, да предизвикат свлачища, да накарат реките да се надигнат или спаднат в зависимост от нуждите на командира. Но тъй като врагът ще прави своите магии, почти със сигурност двете ще се неутрализират взаимно. Разбира се, ако едната страна се сражава „оголена“, в смисъл без магия, ще бъде бързо унищожена.
Един от по-ученолюбивите ми колеги попита не би ли могло една битка да мине само с магия, или на една армия да се излезе само с чародейство, стига магьосникът да е достатъчно могъщ.
— На теория — отговори капитанът и устната му се кривна: показваше ни какво мисли всъщност по въпроса, — на теория това може да стане. Точно както с достатъчно дълъг и здрав лост и добра опорна точка можеш да вдигнеш град Никиас и да го хвърлиш от другата страна на река Латейн — тук някой се изсмя.
— Но ние тука сме войници и се учим да се справяме със суровите ежедневни факти. Може би, ако интересът ви клони към подобни ефимерни неща, следва да размислите дали да не кандидатствате в някоя магьосническа академия и да освободите мястото си за някой по-прагматичен младеж — тук някои от по-безмозъчните курсанти се изсмяха по-силно, тъй като по онова време за военните магьосници се смяташе, че са странни дръвници, които могат да умрат, докато се мъчат да си обяснят защо демоните, които са призовали, са по-скоро зелени на цвят, отколкото в желания синкав оттенък, без изобщо да забележат, че им поглъщат краката.