Както всъщност очаквах, не си създадох много приятели. Много се говори как младите мъже, за пръв път напуснали дома си, започват да грешат, скъсват връзките си, перчат се и губят цялата си вътрешна дисциплина. С мен изобщо не стана така, тъй че времето ми в лицея е доста скучна история. Тъй като бях много беден, лептата на домин Рошанара едва покриваше разходите ми и богатите кадети не ме приеха в обятията си. Тъй като не бях развратник, пак по-скоро заради липсата на пари, отколкото на желание, женкарите ме смятаха за скучен. Малцината ученолюбиви, жадуващи за дълбоката мъдрост, не можеха да намерят нищо у такъв задръстеняк като мен.
Може би още тогава съм усетил армейската жестокост по отношение на приятелствата. Войниците обикновено се кълнат, че приятелствата, които са си създали в новобранството, траят цял живот, но на практика рядко става така, особено с офицерите. В началото са обичайните различия в класата, богатството и поведението, които разделят младежите от колегите им. Но когато получиш офицерския си пояс, става още по-лошо. Приятелите капят като суха шума. Някои умират от болест, други в боя, но още повече се налага да зарежеш — тоя, когото са повишили в капитан, не може вече да гуляе с низшите легати. Домините не гуляят с капитани, нито генералите с домини. Баща ми ме беше предупредил и за това — каза ми, че въпреки всичкото перчене и буйстване, животът на войника е самотен. Мисля, че се бях подготвил добре за тази истина. За тази съдба.
Малкото хора, към които изпитвах повече близост, бяха с по-низши чинове, въпреки че добре помнех съвета на баща ми — че един офицер не бива да се сприятелява толкова с подчинените си, че да не може да ги изпрати на смърт. Но с истинско удоволствие слушах разказите на стари подофицери за кампании, които помнеха само ветераните, или оставах задълго в компанията на коняри и научавах от тях още неща за конете и особеностите им.
Признавам, че най-щастливите ми моменти бяха, когато оставах сам, когато нямах задължения и можех да оседлая Лукан, да сложа малко хляб, сирене и сухи плодове в торбата и да изляза да пояздя из околностите просто така, без никаква определена цел. Понякога взимах лък и няколко притъпени стрели и се пробвах по катерици и птици, или пък въдица, за да половя риба. Понякога по черните пътища далече от лицея срещах селяни или ловци като мен, бракониери, предполагам, но въобще не ме интересуваше — нали всички трябва да ядат.
Неведнъж, особено в сезона на жътвата, срещах и млади жени. Допускам, че има някакъв чар в това да си напъпващ кавалерийски офицер, и тъй като и аз говорех като селянин, им ставах приятен. Подобни срещи често свършваха в обраслото с мъх дъно на някоя скътана долчинка, голи с девойчето, а веднъж-дваж и с двечки, които се кикотят сладко и се редуват отгоре ти. Само градските хора си мислят, че селяците са невинни. До ден-днешен мирисът на прясно окосено сено или току-що откъснати диви ягоди ми носи усмивка на устните и смътен спомен за топлина в слабините.
Чудя се дали животът ми нямаше да е по-щастлив, ако се бях родил при тези простички хора и не познавах по-далечни хоризонти от тях? Навярно Айрису е смятал да ме направи точно такъв, а Сайонджи, предрешена като баща ми, се е намесила. Не знам.
Малко преди да свърши последният срок, започнах да си търся дивизион. На завършващите се разрешава да кандидатстват за която част пожелаят и стига армията с неохота да е обявила свободно място, наистина може да те назначат там. Като курсант на елитно училище най-малкото щях да служа в кавалерията, а не в пехотата или — още по-лошо — при сапьорите в поддържащите части.
Допусках, че колегите ми от курса с техните връзки и богатство щяха да изсмучат мозъка от кокала и за мен да остане само дупката.
Гледах с копнеж към конните дивизиони „на края на света“, както се изразяваха никиасците, пръснати по кантончетата по Границите или в бдителните гарнизони на границата между Дара и Кальо, в състояние на примирие, което не беше точно война, но така и нямаше да стигне до мир.
Най-много ми се искаше да служа в някой от трите гарнизона в Ърей, които пазеха васалната държавица Дара да не я опустошат Планинските воини — безстрашните убийци, които слизаха от суровите си планини, за да плячкосват, изнасилват и избиват.
Това също така бе фронтовата линия срещу Кальо, който имаше претенции и към Ърей, както и, оттатък Пограничните земи, срещу най-опасния ни потенциален противник, кралството Майсир. Тези три дивизиона бяха Десети хусарски, Дванадесети тежка кавалерия и Седемнадесети Ърейски пиконосци и пазеха най-важния от всички проходи към Пограничните земи, прохода Сулем.