„Таулър“ все още беше привързан за кея и си позволих да го погледам отдолу и да му се възхитя. Беше на не повече от година, великолепен пример какво могат да създадат майсторите на Дара, дълъг около двеста стъпки и четиридесет на ширина. Имаше три палуби, с каюти издигнати над главната палуба, с пространство за товар и в средата на кораба — със заграждение за животни. Управляваше се от малък мостик при носа. Горната му част, над ватерлинията, беше изработена от тиково дърво, с изваяни хиляди и хиляди фантастични изображения на богове, хора и демони, боядисани след това в също толкова багри.
Но това, което го правеше наистина смайващ, беше начинът, по който се движеше. При кърмата имаше два широки ремъчни механизма като онези, дето се използват за въртене на мелнично колело, но много по-широки и тежки, все едно че не волове, а слонове щяха да осигуряват тягата. Но си стояха празни. Точно тук се задействаше могъщата магия. Група никиаски магьосници се бяха трудили години, за да съставят заклинание, с чиято помощ ремъците, за които ми обясниха, че са от слонска кожа, не само да съхранят огромната сила на животните, която щеше да се отприщи, за да тласка кораба, но освен това силата да се запази в продължение на повече от седмица, преди да се наложи ремъците да се подменят. Удивих се и отново си напомних колко е глупаво, че армията смята магията за второстепенно средство.
Останалата част от машината беше по-прозаична, но за мен — също толкова удивителна. Слонските ремъци въртяха колелета, от които минаваха кожени колани към едно по-голямо колело, стърчащо встрани от кърмата малко над ватерлинията и снабдено с перки. Точно то тласкаше съда напред и се управляваше с помощта на дълги весла, изпънати от палубата до колелото с перките във водата. Корабният капитан при носа щеше да реве командите си на кормчиите, а при дъжд или вятър командите щяха да се предават с дръпване на изпънатото въже.
На кея стоеше корабният ковчежник и уредих да натоварят конете ми, като му пуснах един сребърник, колкото и да ми беше трудно да си го позволя, за да съм сигурен, че Лукан, Рабит и двата ми товарни коня ще бъдат гледани добре. Връчиха ми бронзова плочка с номера на каютата ми, дадох една медна монета на слугата от лицея, който ме бе придружил до пристанището, и се качих на борда.
Каютата беше спретната, но малка и на най-долната палуба. При все това струваше скъпо, много по-скъпо, отколкото щеше да ми се плаща за сезон. Тъй като всичките ми вещи се побираха в един вързоп и дисагите на Лукан и Рабит, ми оставаше предостатъчно място.
Върнах се на палубата и зачаках тръгването. До кейовете бе едно от местата, използвани за къпане. Дълго стълбище водеше до мътнокафявата река — гъмжеше от хора. Някои бяха изключително скромни — видях цяло семейство, облечено от глава до пети в бели халати — и се мъчеха и да се измият, и същевременно да останат скромни. Други бяха само по препаски около слабините, но повечето — както са си дошли на този свят.
Сред тълпата имаше и богати, и бедни, търговци и крадци и си припомних, че никой не може да изтъкне богатството си, докато е гол, както и че, за съжаление, повечето от нас, когато са без дрехи, доказват, че първият мъж или жена, които са си ушили препаска от листа, са проявили все пак елементарно благоразумие.
Имаше и изключения. Видях една млада девойка, съвсем гола, ако не се броеше тънката сребърна верижка около кръста й, и тя ми се усмихна лъчезарно, щом срещна погледа ми. Намигнах й, тя ми махна с ръка, въздъхнах и й посочих, че няма как — и точно тогава надуха роговете, вдигнаха мостчето и поехме с шумното хлопане на перките във водата.
„Таулър“ напълно си оправдаваше хвалбите — летяхме на юг, все едно ни гонеха демони. Първите няколко дни беше по-бавно, тъй като беше необходима предпазлива навигация, докато минем през огромната делта, захранваща морето през стотиците си ръкави. Имаше острови не по-големи от храста, израсъл на тях, и други, които ми се сториха големи колкото Симабю. Островите бяха гъсто населени и се зачудих — и потръпнах — какво могат да направят тези хора, къде могат да избягат при едно наводнение. Предположих отговора и се постарах да превключа мислите си на по-весели теми.
След като се измъкнахме от делтата, поехме по-бързо. Река Латейн е огромна, изпъва се от единия хоризонт до другия по пътя си към морето. Имаше много други кораби — и лодки също — и докато се разминавахме, роговете свиреха за поздрав.
Слизах в каютата само когато лягах да спя — иначе стоях на палубата и гледах с възхита нашата велика и прекрасна Нуманция, на която се бях заклел да служа.